БГ Лов Форум: Лов с прашка - БГ Лов Форум

Към съдържанието

  • (4 Страници) +
  • 1
  • 2
  • 3
  • Последна »
  • Не можете да публикувате нова тема
  • Не можете да пишете в тази тема

Лов с прашка

#1
Потребителя е офлайн   Капитана 

  • Сребърен Потребител
  • PipPipPipPipPip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 813
  • Регистр: 15.05.08
Има ли майстори на прашката? Аз съм много добър.
0

#2
Потребителя е офлайн   Дани 

  • Бронзов Потребител
  • PipPipPipPip
  • Виж галерията
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 491
  • Регистр: 10.05.08
Задната прашка брои ли се? laugh.gif
0

#3
Потребителя е офлайн   кърк 

  • Напреднал Потребител
  • PipPipPip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 75
  • Регистр: 15.05.08
Цитат(npomekmop @ May 13 2009, 16:51 ) <{POST_SNAPBACK}>
Задната прашка брои ли се? laugh.gif

Зависи кой е отзад и кой отпред biggrin.gif
0

#4
Потребителя е офлайн   Капитана 

  • Сребърен Потребител
  • PipPipPipPipPip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 813
  • Регистр: 15.05.08
Цитат(npomekmop @ May 13 2009, 16:51 ) <{POST_SNAPBACK}>
Задната прашка брои ли се? laugh.gif

Тц. Става дума за прашка с ластици или връв. Виж, може да се използват гащи тип прашка с по як ластик. tongue.gif
0

#5
Потребителя е офлайн   СТОЯН ШУМЕН 

  • Бронзов Потребител
  • PipPipPipPip
  • Виж галерията
  • Група: БГ Лов ГРИЗЛИ
  • Мнения: 343
  • Регистр: 01.12.08
Цитат(npomekmop @ May 13 2009, 16:51 ) <{POST_SNAPBACK}>
Задната прашка брои ли се? laugh.gif
на тая прашка всеки е майстор. biggrin.gif biggrin.gif biggrin.gif

0

#6
Потребителя е офлайн   Бъчи 

  • Йордан Бъчваров
  • PipPipPipPipPipPip
  • Група: БГ Лов ГРИЗЛИ
  • Мнения: 1381
  • Регистр: 18.12.08
Аз бях много добър, ама сигурно вече не съм. Жена ми купи прашка Crosman на малката щерка като стана на 6 години, да се била научила да стреля добре. Добре ама нещо не можа, аз я пробвах също, и се оказа, че просто прашката е лоша - ластиците са много твърди, не увисват надолу, а стоят 1/3 хоризонтални, мишина (кожата) е много малка и завърта камъчетата, може да стреля само със стоманените съчми от магазина, въобще - гола вода. Аз трябва да и направя прашка.
Като малки в Карнобат стреляхме с ластици без чатал. С класическата прашка с канап не съм стрелял почти никога. В София прашките пък бяха само от един ластик с връв и кожа и бяха доста по-слаби и ненадеждни в сравнение с карнобатските.
Предлагам следващата тема да е скобарниците и после и за фунийките.
0

#7
Потребителя е офлайн   Капитана 

  • Сребърен Потребител
  • PipPipPipPipPip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 813
  • Регистр: 15.05.08
Цитат(Бъчи @ May 14 2009, 16:26 ) <{POST_SNAPBACK}>
Аз бях много добър, ама сигурно вече не съм. Жена ми купи прашка Crosman на малката щерка като стана на 6 години, да се била научила да стреля добре. Добре ама нещо не можа, аз я пробвах също, и се оказа, че просто прашката е лоша - ластиците са много твърди, не увисват надолу, а стоят 1/3 хоризонтални, мишина (кожата) е много малка и завърта камъчетата, може да стреля само със стоманените съчми от магазина, въобще - гола вода. Аз трябва да и направя прашка.
Като малки в Карнобат стреляхме с ластици без чатал. С класическата прашка с канап не съм стрелял почти никога. В София прашките пък бяха само от един ластик с връв и кожа и бяха доста по-слаби и ненадеждни в сравнение с карнобатските.
Предлагам следващата тема да е скобарниците и после и за фунийките.

На фунийките бях цар. А скобниците са изключително градско оръжие. Що врабчета съм изтребил... wink.gif
0

#8
Потребителя е офлайн   Дани 

  • Бронзов Потребител
  • PipPipPipPip
  • Виж галерията
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 491
  • Регистр: 10.05.08
Цитат(Бъчи @ May 14 2009, 16:26 ) <{POST_SNAPBACK}>
Аз бях много добър, ама сигурно вече не съм. Жена ми купи прашка Crosman на малката щерка като стана на 6 години, да се била научила да стреля добре. Добре ама нещо не можа, аз я пробвах също, и се оказа, че просто прашката е лоша - ластиците са много твърди, не увисват надолу, а стоят 1/3 хоризонтални, мишина (кожата) е много малка и завърта камъчетата, може да стреля само със стоманените съчми от магазина, въобще - гола вода. Аз трябва да и направя прашка.
Като малки в Карнобат стреляхме с ластици без чатал. С класическата прашка с канап не съм стрелял почти никога. В София прашките пък бяха само от един ластик с връв и кожа и бяха доста по-слаби и ненадеждни в сравнение с карнобатските.
Предлагам следващата тема да е скобарниците и после и за фунийките.

Със скобарник съм изтрепал един вагон гущери и някоя друга змия. Даже имах различни муниции според дивеча biggrin.gif
0

#9
Потребителя е офлайн   plamen__ 

  • Платинен Потребител
  • PipPipPipPipPipPipPip
  • Виж галерията
  • Група: БГ Лов ГРИЗЛИ
  • Мнения: 2094
  • Регистр: 08.06.08
Цитат(Бъчи @ May 14 2009, 16:26 ) <{POST_SNAPBACK}>
Аз бях много добър, ама сигурно вече не съм. Жена ми купи прашка Crosman на малката щерка като стана на 6 години, да се била научила да стреля добре. Добре ама нещо не можа, аз я пробвах също, и се оказа, че просто прашката е лоша - ластиците са много твърди, не увисват надолу, а стоят 1/3 хоризонтални, мишина (кожата) е много малка и завърта камъчетата, може да стреля само със стоманените съчми от магазина, въобще - гола вода. Аз трябва да и направя прашка.
Като малки в Карнобат стреляхме с ластици без чатал. С класическата прашка с канап не съм стрелял почти никога. В София прашките пък бяха само от един ластик с връв и кожа и бяха доста по-слаби и ненадеждни в сравнение с карнобатските.
Предлагам следващата тема да е скобарниците и после и за фунийките.

Прашки,скобарници,фуниики,па после почнах и пушки да си правя.Такава тема ще пускаме ли? biggrin.gif Баща ми ги трошеше и криеше,аз ги намирах.Какви ли не модели.Добре че останах жив! biggrin.gif

0

#10
Потребителя е офлайн   Капитана 

  • Сребърен Потребител
  • PipPipPipPipPip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 813
  • Регистр: 15.05.08
Цитат(plamen__ @ May 14 2009, 17:36 ) <{POST_SNAPBACK}>
Прашки,скобарници,фуниики,па после почнах и пушки да си правя.Такава тема ще пускаме ли? biggrin.gif Баща ми ги трошеше и криеше,аз ги намирах.Какви ли не модели.Добре че останах жив! biggrin.gif

Пламене, за самоделките ще си мълчим. Ще ни вземат за бракониери.
0

#11
Потребителя е офлайн   Бъчи 

  • Йордан Бъчваров
  • PipPipPipPipPipPip
  • Група: БГ Лов ГРИЗЛИ
  • Мнения: 1381
  • Регистр: 18.12.08
Оо, за скобарниците и аз си правех различни амуниции според вида "дивеч" и според целта на стрелбата.
А колко самоделки са се взривили в ръцете ми...Даже по едно време си бях направил една с нарези, то покрай опитите със самоделките установих, че нарезите ако не са на цевта, а на куршума, за нищо не стават.
Сега всяко хлапе може да си има въздушна пушка, по мое време беше забранено, а колко сънища съм изсънувал, че имам такава...
Даже в "Пипи дългото чорапче", Пипи купува на Томи въздушна пушка. Тоя ред съм го препрочитал стотици пъти и не можеш да проумея защо светът е толкова несправедлив.
0

#12
Потребителя е офлайн   Капитана 

  • Сребърен Потребител
  • PipPipPipPipPip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 813
  • Регистр: 15.05.08
Цитат(Бъчи @ May 14 2009, 18:11 ) <{POST_SNAPBACK}>
Оо, за скобарниците и аз си правех различни амуниции според вида "дивеч" и според целта на стрелбата.
А колко самоделки са се взривили в ръцете ми...Даже по едно време си бях направил една с нарези, то покрай опитите със самоделките установих, че нарезите ако не са на цевта, а на куршума, за нищо не стават.
Сега всяко хлапе може да си има въздушна пушка, по мое време беше забранено, а колко сънища съм изсънувал, че имам такава...
Даже в "Пипи дългото чорапче", Пипи купува на Томи въздушна пушка. Тоя ред съм го препрочитал стотици пъти и не можеш да проумея защо светът е толкова несправедлив.

На времето, като бях в 5 клас, със скобарник от 10 м целех монета от 2 ст. От 10 изстрела - 10 попадения. tongue.gif
0

#13
Потребителя е офлайн   Modena 

  • Златен Потребител
  • PipPipPipPipPipPip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 1118
  • Регистр: 03.03.08
Ето едно добро разказче!


НА УЧИЛИЩЕ

Записаха ме в предучилищна детска градина. Да си призная честно‚ почти нямам ясни спомени от там. Сигурно не е имало какво да ме впечатли чак толкова. Затова може да смесвам случките с тези от следващите години. Учех в началното училище "Васил Друмев". Отивах сам и се връщах сам. В този град всичко беше наблизо. Ние живеехме в центъра. Общежитието беше на улица Гурко‚ а училището- на три преки от там.
Тогава в Пазарджик да е имало най-много стотина Москвича от най-старите. Други марки леки автомобили не помня да е имало. Имаше повече държавни коли и товарни‚ които зареждаха магазините. Наистина камионите бяха повече. Тях ги използуваха в строителството‚ а тогава се строеше много усилено. Въпреки това, те се движеха по определени маршрути и затова по някои улици движение почти нямаше и всеки си ходеше по средата. Рай за децата!
И все пак Пазарджик беше един град‚ който се различаваше с нещо от моите досегашни представи. В него имаше специфични неща. Между хората съществуваше някаква солидарност и негласно споразумение да не се клеветят и топят един друг. При малките важеше същото правило. Не можеше и да бъде иначе‚ човек се възпитава докато е малък. Например изрази като: "Другарко‚ той ме бие!"‚ или "Другарко‚ той направи еди какво си"‚ научих че са съществували в някои други градове по онова време. Да се каже нещо подобно на учителката‚ при нас се възприемаше като най-долно педателство.
Всички спорове решавахме сами по между си. Арбитри не ни трябваха. Какво правехме си беше наша лична работа и никой не можеше да ни се бърка в нея. От опит се знаеше‚че всяко оплакване води само до неприятни последици ‚ както за този който се оплаква‚ така и за другия. По-разумно и по-далновидно беше да се мълчи.
Ако аз например‚ знаех това правило още в Габрово‚ бих могъл да си спестя куп неприятности. Щях да мина много по-леко‚ ако когато ми пукнаха брадичката с камък бях казал‚ че съм паднал и съм се ударил. А какво се случи тогава на практика?:
1. Забраниха ми да излизам да си играя с децата‚ защото били лоши.
2. Казаха на родителите им‚ че ме били замеряли с камъни‚ вследствие на което за малко да ми извадят окото?!!! Представяте ли си какво преувеличение? Къде е брадичката‚ къде е окото!
3. Родителите на въпросните деца им дръпнаха по един здрав бой и от своя страна също им забраниха да излизат да си играят навън.
4. Децата обаче не бяха виновни и започнаха с право да ми се сърдят.
5. Чувствах се гузен‚ защото другите страдат заради мен.
Това справедливо ли е ? Искам да кажа‚ правилно ли е всички да ядат боя‚ когато само един е виновен‚ тоест Аз? В никакъв случай НЕ! Какъв е тогава генералният извод?:
"За всички щеше да бъде много по-добре‚ ако си бях мълчал!":
Раната ми щеше да зарастне пак със същата скорост‚ като междувременно ние пак щяхме да си играем. Другите деца нямаше да ми се сърдят и аз нямаше да се чувствам виновен.
С две думи: "Да живее Пазарджишката система!" По късно разбрах‚ че и Италианците имали подобна в Сицилия. Може би точно затова в Пазарджик викаха "Чао" за довиждане. Така било и в Италия.
В момента в цяла България и млади и стари масово си викат "Чао"‚ когато се разделят. Не зная дали в Пазарджик не са започнали вече да употребяват тази дума и при среща‚ точно както Италианците.

За да се говори за който и да било град в страната ни‚ би трябвало да се приложи и кратък речник. Колкото и да е малка България‚ удивителен е броят на различните думи‚ които се употребяват за едно и също нещо. Аз речник на Пазарджишките думи съм решил да не прилагам. Много е досадно‚ когато четеш и на най-интересното място хоп: непозната дума! Почваш да ровиш в речника и изпускаш момента. Разваляш си удоволствието. Според мен трябва да се чете наведнъж без да се спира. За тази цел трябва да се разбира всичко и затова съм решил: Всяка непозната дума ще обяснявам тогава‚ когато се наложи да я употребя. Ще се постарая да направя това по такъв начин ‚ че думата просто да се заучи от читателя‚ така че когато я срещне следващия път да я знае перфектно.
Всъшност точно сега‚ когато говоря за детските си години се налага да употребя доста такива думи. И ето‚ започваме с думата "разпинялка". Ако трябва да се преведе и тълкува изчерпателно‚ би изглеждало горе долу така:"Основно оръжие‚ масово употребявано от децата в Народна Република България по време на тоталитарния режим. Използува енергията‚ която се освобождава при 'разпинянето' (разпъването) на два ластика и внезапното им отпускане‚ в резултат на което се изхвърля камък. Ластиците са с дължина около 30 сантиметра и са широки до един сантиметър. Може да се изрежат от вътрешна гума на камион. Отпред са закрепени в четал‚ направен от дърво. В задната си част са съединени чрез естествена кожа (може да отрежете езика на нечия стара обувка)‚ в която се поставя камъка."
Към настоящия момент подобие на това оръжие може да се намери във всички оръжейни магазини по света‚ като се продава под името "Бойна прашка". Производителят (завод "Арсенал"- Казанлък) го пуска под това име‚ за да не плаща авторски права‚ като натоварва до краен предел производствените си мощности с новото изделие‚ за сметка на автоматите "Калашников".
Само последният факт може да ви подскаже какво мощно оръжие сме имали в ръцете си още тогава. Искам само да уточня‚ че прашка е нещо съвсем друго. При прашката се използува центробежната сила. Въртят се силно над главата две върви‚ в края на които се намира кожата с камъка. Когато едната от вървите се пусне‚ камъкът излита по допирателната. Мижи да те "лажа" (лъжа)! Никаква точност‚ да не говорим за сила! И това сме го пробвали. Уж Давид победил Голиат с прашка‚ ама не го вярвам. Кой го знае какъв номер му е свил‚ но го пазят в тайна‚ че да може да го използувт пак‚ когато се наложи. Евреите са хитри! Те даже като чули‚ че нашите са усвоили производството на прашки‚ решили да ги съдят за авторство. Знаели‚ че оръжието им не струва и какво ли си викат?: Ще ги съдим! Хем ще вземем някой лев‚ Хем Българите няма да могат да нарушат равновесието в региона‚ ако започнат да продават на арабите прашки.
Като видяли разпинялките обаче‚ започнали да си скубят брадите от яд. Цялата делегация блуждаела с оскубани бради из завода. (Нашите ги били пуснали да се разхождат свободно‚ зер какви ли тайни може да имаме?! Пък и ето на: разпинялки правим‚ а не прашки! Не може да ни съдите!)
В момента България е основен производител на разпинялки и слава богу‚ че янките не са се сетили да ги обявят за някакво я нехуманно‚ я някакъв друг вид оръжие‚ например психологическо и да вземат да ги забранят. Така става обикновено. Тъкмо ни тръгне търговията и хоп: Ембарго! Нашите имат горчив опит и усещат‚ че може да се случи нещо такова‚ затова произвеждат яко и продават докато може. После ще му търсят колая. Нали за момента има работа и хората са доволни. Даже са решили да прехвърлят част от произведството във "Вазовските Машиностроителни Заводи" в Сопот‚ че да се уталожи и там малко напрежението. Те спряха пък да си продават ракетите. Умират от глад‚ ама викат на клиентелата: "Не може да ви продаваме. Казаха ни‚ че сте терористи!" Ония се помотат помотат‚ пък тичат при конкуренцията‚ нищо че им излиза по-скъпо. И те план гонят‚ няма да се чъчкат заради нас я! За тях забрани няма‚ не че не се опитват да им ги наложат. Но нали са терористи‚ могат да купуват от когото и каквото си поискат‚ стига да имат пари. А те имат. Много важно! Някакви си двеста милиона долара на месец‚ можем и без тях! Важното е че вече си имаме разпинялки. Усвоили сме производството‚ дори се каним да ги усъвършенствуваме. Край на безработицата!
А‚ забравих да кажа най-важното: Американците ни казаха "Браво!".
Още от малък обичам да ми викат "Браво". Изпитвах някакво странно чувство: примес от гордост и срам. Целия се изчервявах. Беше ми приятно да ме похвалят‚ а в същото време се чувствувах неудобно- срамувах се.

Надявам се вече да е ясно какво е разпинялка‚ така че да си дойда на думата:
Ние използувахме разпинялките за най-безобидни игри. За нас те бяха любима играчка‚ а не страшно оръжие. Например котките в града‚ бяха привикнали видят ли човек по-нисък от един и четиредесет‚ да се изпаряват на секундата. Същото се отнасяше и за кучетата‚ но това е напълно разбираемо. Те са интелигентни животни и бързо се ориентират. Просто разбираха кога могат да се появяват и кога не. При тях се развиваха телепатичните способности. Най-учудващото беше‚ че и птиците си бяха изградили условен рефлекс. Глупави били! Глупави ама се научиха. Постоянно сканираха движещите се обекти и калкулираха тяхната височина. Мозъците им се развиваха. Действаше закона за естествения подбор. Мога да твърдя със сигурност‚ че в района оставаха само най умните птици. Те даваха поколение също така умни като тях‚ със заложена генетична информация относно опсността‚ грозяща ги при среща с ниски обекти. От новото поколение оставаха естествено отново само най-умните. Изглежда‚ че и децата след нас са продължили нашето дело със същото усърдие‚ защото чувам напоследък‚ че в района са се появили вече и говорещи птици.(нямам предвид папагали‚ те са повтарящи) Това‚ че имаше мислещи още по онова време е неоспорим факт.
Ако беше жив Дарвин‚ сигурно щеше да даде мило и драго‚ за да изследва врабчетата в окръг Пазарджишки. Да не говорим за Павлов. То ние неговите опити с кучето‚ ги смятахме за елементарни. Какви по-сложни експерименти и наблюдения сме провеждали! Учителите знаеха това‚ защото също някога са били малки‚ така че урока за кучето на Павлов го претупваха. Всички в по-горните класове бяха професори в тази област. Павлов! Та знаел ли е Павлов‚ че кучетата четат мисли? Великият учен! Звънял с някакъв звънец в определено време и точно тогава давал на кучето и храна. Когато спрял да му дава храна‚ а само звънял‚ кучето естествено се ослушвало за манджата и започвали да му текат лигите. И представете си‚ прави нашия велик извод: Кучето свързвало звънеца с храната‚ демек научило се било! Придобило било условен рефлекс! После спрял да звъни и със звънеца‚ а само наблюдавал кучето‚ което съвсем логично започвало да се облизва‚ когато идвало времето за ядене. И ето ти нов извод: "Кучето се било научило на режим!" Егати учения! Че той изглежда е смятал кучето за някое много глупаво животно и сам се е възхищавал на великите си открития. Я да му покажем сега говорещи врабчета‚ та да го видим с неговата теория за някакви си елементарни условни рефлекси! Ама нашите постижения никой не ги признава‚ нали сме в България. Нищо‚ че дори птиците ни са мислещи‚ а кучетата- телепати. Ами сами сме си ги създали‚ вследствие дългогодишен труд и селекция! Наши са си и четат мисли само на Български. Наистина е така! Пробвайте някой път и ще видите.
Ние сме провеждали следния експеримент‚ пред който опитите на Павлов са направо жалки. Имахме си едно квартално куче Боби. Не представляваше кой знае какво‚ но пък вследствие живота на улицата беше придобило телепатични способности. Това куче винаги знаеше какво си мисли човека отсреща. Примерно‚ заставаш срещу него и си мислиш:
"Какво миличко кученце!"
Боби моментално пристига при теб и върти опашка. Трябва да си го мислиш обаче искрено. Ако си повтаряш наум: "Я какво миличко кученце"‚ а всъшност намеренията ти са да му забиеш един шут‚ като се приближи‚ Боби стой на почтено разстояние и те наблюдава като щатски полицай‚ който чака да извадиш шофьорската си книжка. Знае какво си мислиш‚ но се съмнява че си искрен. Тоест чувства. Това се вика телепатия. Първото е четене на мисли‚ а кучето ги умее и двете.
Когато‚ обаче си помислиш: "Сега ще забия един шут на тоя пес "‚ Боби моментално изчезва. Разбира се и намеренията трябва да са били такива‚ иначе Боби знае какво си мислиш‚ но разбира че не е на сериозно‚ като за всеки случай не се приближава‚ а продължава да наблюдава.
Пробвали сме експеримента и с един чужденец‚ който не можеше да говори на Български‚ камо ли да мисли. Беше детето на един новодошъл Виетнамски строител. Каквото и да го карахме да си мисли‚ Боби само като го мернеше отдалече и изчезваше за една седмица.

И така‚ надявам се става ясно с какви научни експерименти и на какво високо ниво се занимавахме по онова време. Вярвам вече да не е чудно на непосветените защо от Пазарджик са се пръкнали такива светли умове.
Градът тогава беше един своеобразен експериментален полигон. Правеха се наблюдения и се отчитаха резултати. Всеки вършеше тази своя работа усърдно‚ задълбочено и не на последно място с желание и интерес. Тогава изследвахме и реакциите на хора при определени ситуации. Експериментите наглед елементарни‚ носеха голяма научна информация и даваха отговор на много въпроси относно човешката психика. Да на мислите‚ че сме се занимавали само с врабчета? Съвсем не! Изследвахме например бързината на реакциите на разхождащите се вечер по главната улица какички. За целта имахме няколко способа.Преди да каже в какво се състояха те‚ трябва да обясня‚ че в малките градове хората вечер се разхождаха по централната улица и разговаряха. Срещаха други свои познати‚ спираха се при тях да си кажат две думи‚ или само се поздравяваха‚ ако няма какво да си кажат. Стигайки до края на улицата‚ те се връщаха обратно по стария маршрут‚ като това можеше да се повтори многократно. Вечер в центъра на Пазарджик излизаше населението на целия град. Главната улица се превръщаше в едно пъстро море от хора‚ всички облечени в най-новите си дрехи. Показваха себе си и оглеждаха другите като на ревю. Обменяха информация по между си ‚ така че най-интересните новини се разпространяваха със скоростта на светлината. Тайни нямаше. Беше достатъчни само някой да каже нещо интересно и вече го знаеше целият град. Случваше се например‚ като станах по-голям‚ да пусна някой нов виц‚ а на следващата обиколка всички мои познати‚ които не знаеха че аз съм го пуснал‚ да се опитват да ми го пробутат обратно. Там всеки можеше да намери всеки‚ или пък ако случайно не го намереше можеше да вземе информация от негови познати къде се намира в момента. В различните градове на страната на това масово разхождане му казват по различен начин. Някъде го наричат "Движение" и има логика‚ но в Пазарджик му викат "Чарк". Думата сигурно е Турска. Да си призная честно не знам какво е "Чарк"‚ да ме извиняват Пазарджиклиите. Всички знаят курорта "Цигов Чарк"‚ например‚ ама на дали всички знаят какво означава това. Не ми се рови из речника‚ тъй че оставям въпроса висящ. Така или иначе всички срещи се уреждаха на чарка. Тоест можеше и да не се уреждат ‚ зашото неминуемо всички се явяваха там. Може би хората си казваха през деня при раздяла: "Хайде ще се видим на чарка"‚ колкото да си кажат нещо по-различно от обичайното "Чао". Те така или иначе знаеха‚ че ще се срещнат там.
Описвайки тази спокойна картина на Пазарджишкия чарк‚ ми се струва някак си неудобно да разкажа в какво се състояха експериментите ни свързани‚ с изследване реакциите на какички. Като че ли малко варварски изглеждат. Но какво пък‚ ще рискувам като искрено се надявам моите писания да не бъдат прочетени от някой чужденец. Ние в България си се знаем кой какво представлява‚ но в никакъв случай ме трябва да се излагаме пред чужденците. Ще вземат пак да ревнат: "Тия Българи са диви Балкански субекти- диваци и варвари!" Ама вече няма и кой да им каже истината‚ или поне да поясни‚ че у нас няма нито диваци и варвари‚ нито фашисти и комунисти‚ а само обикновени граждани скромно съществуващи‚ въпреки усилията на Правителството и Международния Валутен Фонд. Трябва да стане ясно на целия свят‚ че вече сме нови хора и процеса е необратим. И точно в този исторически важен момент‚ аз да взема да кажа че ние като малки сме се забавлявали‚ като сме обстрелвали какичките с телени скоби! Представяте ли си какво могат да си помислят хората че правим сега като по-възрастни?! И все пак смело мога да твърдя‚ че като малки се забавлявахме по-добре. Например скривахме се вечер в някоя тъмна уличка в съседство с главната‚ по която минаваше основното движение и разработвахме план за действие. Трябва да подчертая‚ че плана биваше всеки път различен. Най елементарният вариант беше да изстреляме скобичките си едновременно по двойка обекти‚ кълчещи се на високи токчета. Излишно е да споменавам‚ че винаги улучвахме. Просто бяхме виртуози с това оръжие и от 15-20 метра улучвахме точно там‚ където си искахме. Трябва да поясня‚ какво представлява тази наша играчка‚ та да не вземе някой да си помисли кой знае какво. Ще опиша с две думи как се прави‚ защото световната практика показва‚ че именно елементарните неща‚ които са създавали нашите предци са останали неописани и сега цели научни екипи напразно си блъскат главите над всевъзможни догадки. Малко хора знаят например‚ че още не е ясно как са гребали гребците в огромните кораби от древността. Има много писано за разни Галери‚ Галеони и не знам какви още. Всички сме виждали картини и рисунки на огромни красиви кораби с по два и три реда гребла от всяка страна‚ но защо един от древните не взе да каже с две думи как аджиба са гребали? Оказва се на практика‚ че рамото на греблото откъм страната на гребеца се явява прекалено късо за общата му дължина‚ така че дори трима души не могат да го мръднат. И започват догадки за сложни лостови системи‚ за ходещи напред назад гребци... Да ама възникват нови въпроси‚ най-елементарните от които са например: ако са гребали прави откъм страната на противоположния борд‚ как са влачели веригите си и не са се спъвали един друг?(известо е със сигурност‚ че са били оковани)‚ как са се разминавали с тези от срещуположната страна и при това положение колко ли часа са можели да гребат?
Не ми се иска след време историците да се чудят с какво са си играли децата в България по време на тоталитаризма‚ затова само заради тях ще опиша как се прави играчката за изстрелване на скоби. Това е копие на описаната от мен разпинялка‚ само че с много по-слаб ластик ( с дебелина до 2 милиметра и дължина до 30 сантиметра)‚ без кожа отзад‚ защото се стреля с извити телчици във форма на скоби. Четала се прави от изолиран едножилен проводник с обща дължина 20 сантиметра и сечение достатъчно голямо‚ за да не се огъва много лесно. Проводника се сгъва на две‚ след това двата единични края се огъват от средата в ляво и дясно под прав ъгъл и после още веднъж нагоре от новите среди-пак под прав ъгъл. Четала е готов. С остро ножче се сваля по 5 милиметра от изолацията в двата края‚ така че тя да остане цяла като тръбичка. В двете тръбички се пъхат краищата на ластика‚ след което се нахлузват обратно на местата си‚ с което работата е завършена.
Какичките приклякваха след попаденичта и реагираха по различен начин‚ като винаги пищяха. Едни започваха да се оглеждат и да се чудят какво става‚ други знаеха какво става но не можеха да ни подгонят по разбираеми причини. Скучна работа! Това не ни доставяше удоволствие. Оставяхме самотните каки за тренировка на 5-6 годишните момчета. Ние си избирахме такива‚ които бяха с кавалери. Доставяше ни върховно удоволствие да бъдем подгонени от някой‚ който ни превъзхожда физически. Разбира се изпитвахме това удоволствие‚ само в случай че той не ни хванеше. Това се случваше изключително рядко‚ поради предварителната подготовка‚ която извършвахме. Действахме по трима - максимум четирима. Практиката показваше‚ че при по-големи групи процента на плачещите след акция беше по-висок. Стреляхме едновременно само по команда "Огън"‚ издавана от командира на групата за съответната вечер. Само един командваше‚ а другите се подчиняваха без да умуват. Колкото повече се умува‚ толкова повече време се губи и става по-лошо. Затова‚ след като се чуеше "Огън"‚ всички отпускахме обтегнатите ластици и вече само с периферното си зрение виждахме как какичките приклякат‚ а придружителите им се изстрелват след нас. Явно и на тях им доставяше удоволствие да ни гонят‚ защото го правеха с устрем‚ а е ясно че човек ако няма желание никой не може да го накара да се затича по начина‚ по който те го правеха. Освен това в процеса на разходката постоянно се оглеждаха насам натам‚ с надежда да се поразкършат малко и да се разнообразят от постоянното дърдорене на спътничките си. Искрено им съчувствахме. Представяте ли си‚ да се разхождаш и през цялото време някой да ти дърдори на главата неща‚ които изобщо не те интересуват? Нищо чудно че постоянно се оглеждаха в очакване отнякъде да изсвири скоба‚ та белким тая до него да млъкне‚ а той да си потича малко. Както вече казах‚ след изстрела ние драсвахме с максимална скорост‚ всеки по определения му предварително маршрут. Почти винаги побягвахме в различни посоки. Това много помага. Достатъчно е преследвача само за миг да се замисли след кого да хукне и нас вече ни няма. Помага‚ ама само при такива‚ на които много много не им се тича. А имаше истински шампиони! Ние не знаехме на какви ще попаднем‚ затова разработвахме вариант с изненади. По правило стреляхме иззад някой тъмен ъгъл и изчезвахме към вътрешните дворове‚ като се пръсвахме на различни страни. Имахме предимство‚ защото ние бяхме в тъмното и виждахме всичко на осветената улица‚ а тези които трябваше да ни гонят‚ не винаги можеха да разберат откъде точно се стреля и доста често хващаха в грешна посока. Голям смях падаше и в такива случаи просто веднага се връщахме на старата си позиция ‚ като чакахме някой по-печен. Още по-добре се получаваше‚ когато бяха две двойки‚ защото тогава имахме повече участници. За съжаление тротоарът не беше достатъчно широк‚ за да може да се движат повече хора в редица. Бяхме забелязали‚ че най-добре се представяха тези‚ които се движеха с една мадама по между им. Тогава се наблюдаваше следния интересен ефект: Вместо мадамата да говори‚ тези двамата се надвикваха‚ като и бърбореха едновременно‚ а тя гледаше важно и от време на време се хилеше‚ така че да я чуят и видят възможно най-много нейни познати. Разбира се‚ не я оставяхме дълго да се надува. Поскахме и няколко скоби с огромно удоволствие и си плюехме на петите. Двамата юнаци‚ като по правило стартираха с висока скорост и ако уцелеха вярната посока‚ след секунди вече бяха зад ъгъла. Там обаче‚ тези които вече имаха опит спираха за момент‚ за да им свикнат очите с тъмнината. По-неопитните навлизаха в тъмното на максимална скорост и там обикновено или се спъваха в някой поставен от нас голям камък‚ или кракът им хлътваше в някоя дупка. И в двата случая участникът се плъосваше по корем и се самоизключваше от играта. Изненадите бяха различни в зависимост от мястото и терена. Когато условията позволяваха‚ някъде по трасето опъвахме въже. Гледахме да го закачим поне от едната страна за някой жилав клон‚ за да може да пружинира при удар. Експериментирахме на различни височини‚ но не по-високо от нивото на гърдите. На това ниво е най хуманно. Преследвачът просто се удря с цялото си тяло‚ въжето пружинира и не може да го нарани. Достатъчно ни беше да го задържи за известно време и да го накара да понамали скоростта. Естествено ние се изнасяхме със скорост близка до тази на светлината‚ като избягвахме собствените си капани. След като се отскубвахме от преследвачите си‚ по различни маршрути се събирахме на предварително уговорения пункт номер две. Там обсъждахме как и дали да проведем още една акция. Номера с въжето беше добър‚ но лошото беше‚ че не можехме да се върнем веднага да си го приберем. Така на няколко пъти майките ни оставаха без въжета за простиране. Искам да отбележа‚ че нашите занимания оказваха интересно влияние върху тези каки‚ които излизаха с няколко кавалери едновременно. Ние точно такива търсехме‚ защото съгласно закона за конкуренцията техните кавалери бяха много усърдни в преследването и не ни зарязваха на първите стотина метра‚ а си ни гонеха до припадък. Никой от двамата не искаше да се откаже пръв. Каката обаче‚ след максимум още едно излизане с двамата‚ окончателно правеше своя избор и започваше да се движи само с един. Ако искаше да говори с някой друг‚ спираше на улицата‚ като избираше подходящо място и оглеждайки се непрекъснато ‚ провеждаше разговора си. Естествено беше‚ че много рядко се намираше някоя незапозната с обстановката да се надува с двама подскачещи около нея.‚ но ние с няколко сеанса я вкарвахме в правия път. Всички големи батковци‚ трябва да са ни били много благодарни‚ защото ги отървавахме от процедурата‚ при която някаква си фръцла можеше да си позволи да ги разиграва и двамата неограничен период от време. Ние просто помагахме да се съкратят сроковете. Знаехме‚ че всички са ни благодарни и оценявахме това‚ но никога не сме се изтъквали. Дори напротив! Когато ни питаха дали не сме били ние тези‚ които са направили еди какво си еди кога си‚ скромничехме и казвахме че сигурно са били някои други.

Не мога да си обясня защо‚ но почти не си спомням кога съм си учил уроците. Имам силна памет‚ но колкото и да я напрягам‚ в нея все изплуват разни спомени‚ в които ученето на уроци‚ като че ли изобщо не фигурира. Изглежда това е едно от доказателствата за избирателната способност на човешката памет. Не помня кога съм си учил‚ но имах все хубави оценки. По онова време пишехме с перодръжки. Доста трудно беше‚ но мога да ви уверя‚ че поне се научихме да пишем като хората. Ако сега бях министър на културата‚ веднага бих въвел в началното училище писането с перодръжка. Това със сигурност ще разнообрази‚ струва ми се недотам интересния учебен процес. Мастилото по принцип може да се използува не само за писане‚ но и за други полезни неща. Нямам намерение да изброявам‚ но могат да се получат разнообразни игри много по-интересни от храненето на тамагочи‚ например.
Достатъчно е човек да има малко фантазия и желание за творческа изява. Ставаха понякога и направо странни неща. Не веднъж се е случвало‚ например мастилницата ми да се разлее точно върху домашното! Не бях единствения‚ който се чудеше как е възможно това да стане‚ но тя все там се разливаше. На едно друго момче пък‚ често се случваше в къщи будилника им или да спре или да изостане. Понякога баба му забравяше да го навие‚ но не рядко този будилник просто изобщо не звънеше. Искам да кажа‚ че на повечето деца им се случваха най-различни‚ според мен направо неприятни неща. Имаше такива‚ които винаги ги тръшваше някаква коварна болест точно тогава‚ когато най-нетрябва. Това донякъде е обяснимо за запознатите с гадния закон на Мърфи‚ който винаги действаше с пълна сила. Зададеше ли се някаква контролна работа‚ училищният лекар също запретваше ръкави. Той беше изключително съвестен човек и ние много го уважавахме. Лекарят редовно се интересуваше от учебните занятия на всички класове и излизаше по лична работа само в дните‚ когато нямаше контролни. Носеше в джоба си графика с контролните и жив умрял два часа преди часа хикс седеше в лекарския кабинет с писалка в ръка. През останалото време не го търсеха‚ тъй като почти никой не се оплакваше нито от болки в корема‚ нито от високо кръвно или захарна болест. Той доктора‚ обаче като че ли никога не можеше да открие истинската болест. Беше си харесал две три болести и само тях повтаряше. Понякога‚ когато имаше опашка‚ изобщо даже не ни преглеждаше‚ а само ни хвърляше по един поглед ‚ даваше ни по едно жълто хапче и викаше: "Следващия!" Научихме‚ че лекарството се казва "Витамин Це"‚ но така и не можехме да разберем какво пишеше в бележките. Имах чувството‚ че бяха някакви драсканици‚ които изглеждаха поразително еднакво в различните бележки. Разчитахме с мъка само имената си‚ но нали вършеха работа‚ много много не се задълбочавахме. Класната‚ като и давахме медицинските бележки‚ бърчеше чело(изглежда и тя трудно разчиташе) и казваше най-често нещо от рода на: "Пак ще се карам с тоя доктор!" (Сигурно имаше предвид лошия почерк). Изглежда повечето от докторите са учили в едно и също училище‚ защото като по-голям ми се е случвало да се мъча да разчета я рецепта‚ я медицинска бележка‚ ама не става. По всяка вероятност учителят им по писане не е държал много на предмета си. Допускам и възможността да са ги учили да пишат така неразбираемо нарочно‚ та да си пазят занаята. И наистина‚ ако всеки сам можеше да напише каквото му трябва‚ хората хич нямаше да се редят на опашки в болници‚ поликлиники и лекарски кабинети. Щеше да им трябва само една бланка‚ което не е проблем. Проблема е да се повторят различните заврънкулки. Сигурно затова ги пазят в тайна. Разбрах даже‚ че преди да им раздадат дипломите‚ докторите трябвало да положат и някаква клетва‚ свързана с опазването на тайна. Изглежда тази тайна се отнася именно до начина на писане.

През зимата училищата се отопляваха с дърва и въглища. От тук веднага става ясно‚ че за нас печката беше не само източник на топлина. В нея пускахме всевъзможни неща. Това ставаше за съжаление само по време на кратките междучасия. В мига в който излезеше учителката‚ ние се преобразявахме. Кротки до момента‚ ние скачахме от местата си и гледахме да оползотворим всяка секунда от ценното междучасие. Момичетата също гледаха да оползотворят времето‚ но ако ви кажа по какъв начин‚ няма да повярвате. Те като по команда отваряха учебниците за следващия час и започваха да зубрят. Как ги мразехме само! Мръсни натегачки! Ако те не зубреха така усилено‚ нямаше да могат да декламират така урока по начина по който го правеха‚ когато другарката ги изпитваше. Другарката си знаеше‚ че те са научили всичко и почти не ги вдигаше. Дори да ги вдигнеше‚ приключваха много бързо и ние не печелехме никакво време. После се прехвърляше на нас. Тука вече нещата изглеждаха по-иначе и времето започваше да тече. Непосредствено преди часа ние се молехме тайно да не ни изпитват. Същото правеха и момичетата‚ но тяхното си беше живо лицемерие‚ бих казал двуличие. Бяха изяли учебника с кориците и въпреки това призоваваха висшите сили с молба да не бъдат изпитвани. Стискаха палци в транс и само повтаряха: "Ох‚ дано не ме изпитват‚ нищо не знам‚ нищо не знам!"
Гадни лицемерки! Всичко знаеха! В редките случаи‚ когато господ не чуеше молбите им и ги вдигнеха‚ те просто издекламирваха урока. Още от малък се отнасям с резерви към жена‚ която казва че нищо не знае. Ако каже: " Не знам!"‚ донякъде може да и се вярва‚ но каже ли: "Нищо не знам!"‚ най разумното е веднага да и се дръпне един бой‚ при всички случаи няма да безпричинно. Ние тогава момичетата не винаги ги биехме. Понякога само ги дърпахме за опашките‚ че да спрат да занимават господ с техните безсмислени молби‚ защото той нямаше как да ни чуе всичките наведнъж. Ние в Господ по принцип не вярвахме‚ ама за всеки случай му удряхме по една молба в смисъл да не ни изпитват. Естествено‚ че не можеха да бъдат удовлетворени всички молби‚ но не виждам защо тези които си знаеха урока трябваше да се молят така усърдно‚ вследствие на което със сигурност успяваха да привлекат вниманието на всевишния. Отвличаха му вниманието и за нас не оставаше ред. Сигурно заради такива като тях е казано‚ че не бива да се споменава напразно името Господне. Точно в това е смисъла. Господ не трябва да се занимава с излишни неща‚ защото може да пропусне молбата именно на този който има действителна нужда (както често се случва). А ние имахме точно такава нужда! Само че до започването на часа разполагахме с цяло междучасие за своеобразна почивка. Цели десет минути! Време достатъчно да се погоним‚ да се побием с чанти‚ да си научим урока и да си напишем домашното. С молбите започвахме да се занимаваме накрая‚ когато вече биеше звънеца. Влезеше ли Другарката‚ всички млъквахме като риби и стискахме до болка палци.
- Клас стани! Клас мирно!- изцепваше се дежурния
- Здравейте ученици!
- Здрав'желаем Другарю учител!
Щатската армия ряпа да яде! По поздрави и отговори ги биехме още като първолаци.
- Седнете!
Сядахме. Всеки забиваше поглед в чина пред себе си и се криеше зад гърба на този пред него. Момичетата също се криеха. Какво нахалство! Не можехме да се скрием всичките. Бяхме около 25 деца!
- Кой ще стане по желание да разкаже урока?
Поглеждаме с надежда‚ но о ужас!: Никой не вдига ръка! Проклети натегачки‚ всичко знаят‚ а сега когато трябва да ни спасят‚ нарочно се скътават!
Забивам палец в гърба на тази пред мен‚ демек:"Вдигай веднага ръка!" Вместо това‚ тя подскача половин метър от изненада.
Движението не остава незабелязано:
- Красимире‚ ти ли искаш да разкажеш урока?
На това му викат въпрос с предварително известен отрицателен отговор‚ на който не може да се отговори отрицателно.
Ставам. От опит знам‚ че дори нищо да не знаеш трябва да зпочнеш да говориш. Важното е да се говори постоянно. Може да е нещо дори от стария урок. Трябва да говориш‚ докато не ти кажат да спреш. Трябва да се опиташ да разкажеш всичко‚ което знаеш. Ако не се сещаш какво точно трябва да кажеш‚ най-добре е да започнеш да използуваш общи приказки‚ като в същото време се опитваш да се сетиш нещо по-съществено и да развиеш темата‚ но бавно без да се запъваш. Не трябва да мълчиш! Мълчанието е равносилно на самоубийство за ученика.
- Достатъчно! Красимире‚ това че си знаеш урока‚ не значи че трябва да се закачаш с другите! Седни!
Аз съм не по-малко изненадан от учителката. Всъшност тя може би не е изненадана. Изненадан винаги бях аз. Разказвах това‚ което бях запомнил в училище. Тогава системата беше такава‚ че щем не щем трябваше да слушаме. Не ни се даваше много възможност да се закачаме в час. Само някой да започнеше да се разсейва‚ веднага биваше изкарван на дъската. А това хич не беше приятно. Затова дойдеше ли междучасието сякаш избухваше бомба. Из стаята политаха тебешири‚ чанти‚ започваше едно диво гонене. Чудя се как някои от момичетата успяваха да се съсредоточат‚ за да зубрят.

Вече казах‚ че с печката си правехме разни експерименти. Веднъж така я наблъскахме с дърва още в началото на междучасието‚ че когато часа започна в стаята вече не можеше да се седи‚ а печката тъкмо започваше да се разгаря. Разпали се добре точно на време‚ като бумтеше застрашително и долните кюнци все още едва забележимо‚ но вече започваха да се зачервяват. Комина теглеше прекрасно. Другарката остави желанието си да изпитва на втори план‚ като приоритет доби задачата да се охлади помещението‚ за да може поне да се диша. Няма защо да казвам‚ че на чиновете откъм страната на печката изобщо не можеше да се седи. Учителката нареди да отворим всички прозорци‚ но трябва да призная‚ че положението изглеждаше сериозно. Това нещо вече така бучеше‚ като започваше да придобива такъв тревожен цвят‚ че за учене не можеше да става и дума. Очаквахме кюнците всеки момент да започнат да капят по пода. Другарката се изплаши сериозно. Изкара ни всичките в коридора и се затича към директорския кабинет. Директора го търсеха все за неприятни неща. За нас думата "Директор" беше синоним на нещо крайно неприятно. Не съм имал случай като ученик‚ а и по-късно като пораснах‚ да ме извикат при Директора по някакъв приятен повод. Не си спомням да са викали за нещо добро и някой друг. Шестото чувство и този път не ме излъга. Интересно‚ че докато се паникъосваха и тичаха насам натам не се сещаха да ни се карат. Вратите вече на всички стаи бяха отворени и учителите се включваха един по един в действието. Чудех се защо просто не вземат да сипят една кофа вода и край! Накрая естествено така и направиха. Но като започна после едно разследване...! Направиха от мухата слон: Кой бил сложил дървата‚ кой бил казал да ги сложат‚ защо изобщо били сложени толкова много дърва ‚ не миришело ли на саботаж (нова за мен дума). Според нас само на дим миришеше и то доста. Не можа да се измирише цяла седмица. А що се отнася до дървата‚ беше ни станало студено‚ всеки от нас беше донесъл отвън по едно дърво и го беше пуснал в печката‚ без да знае че и другите са направили същото.
Този път май ни се размина. Всички класове тогава отърваха изпитването. Поздравяваха ни като герои и се хилеха до уши. На мене лично номера с печката много ми допадна. По нашия пример в един от другите класове бяха провели успешен експеримент‚ пускайки в тяхната печка цяла шепа малокалибрени патрони (Много от големите тренираха спортна стрелба). В началото им се струвало‚ че няма да стане нищо‚ понеже било минало вече доста време‚ а патроните още не гърмели. Но все пак се получило. Започнали да гърмят точно в момента‚ когато класът трябвало да отговори със "Здрав'желая Другарю Учител!" Вместо това откъм печката се чула безразборна стрелба. Учителката без да мисли се хвърлила на пода‚ точно така както са я учили в часовете по военно. Явно има си файда и от военното обучение. Ако беше някоя французойка например‚ сигурно щеше да стои като кол‚ докато не я улучат‚ ако недай си боже някой наистина започнеше да стреля. Нашите са съвсем друга работа: действат подсъзнателно и почти винаги- правилни‚ нали са учили военно дори в Университета. Този случай показва‚ че колкото и да са се скътавали и да не са внимавали в часовете по военно‚ благодарение на това че обучението започваше още от осми клас‚ все нещо им е останало в главите даже на момичетата. Нещо повече‚ нашата учителка изглежда е била отличничка по този предмет‚ защото направо надминала очакванията. Като подобава на всеки отдельонен командир‚ залягайки беше изкомандувала високо и ясно: "Легни!". При това положение не е имало как да не се изпълни командата и всички се хвърлили на пода. Когато възвърнала способността си да говори и след като трезво оценила обстановката‚ на другарката и се сторила интересна и полезна тази тренировка. Тя била толкова благодарна‚ че всички са живи и здрави‚ че представила нещата на Директора в мека розова светлина. Как е успяла не мога да си обясня. Нямаше никакви последици‚ нито дори намек за саботаж (вече всички знаеха думата). Просто невероятно! В мен все повече се затвърждаваше убеждението‚ че не е важно как стоят нещата в действителност‚ а това как и най вече от кого се представят. Едно и също събитие‚ погледнато по два различни начина можеше да бъде поднесено така‚ че човек да се чуди къде е истината. Все си мисля‚ че ако Директорът беше присъствувал на гореспоменатата случка‚ както стана при събитието с нашата печка‚ работата нямаше да се размине толкова леко.

Сигурно изглежда странно. че още не съм казал съвсем ясно какво правех след училище‚ щом не си спомням да съм учил. Като се прибирах у дома‚ обикновено там нямаше никой. Татко и майка бяха на работа‚ но нали татко работеше в същата сграда‚ където беше и общежитието‚ на обяд винаги се виждахме с него. Обядвахме заедно в стола на Строй Района. От там си взимахме също и храна за вечеря. Това беше мое задължение. Трябва да кажа‚ че тогава много от хората правеха така. Всички работеха в държавни предприятия‚ а по онова време предприятията наистина като че ли се грижеха за работниците си. Цените в столовата бяха направо символични. Въпреки‚ че всички хранителни продукти в магазинната мрежа се дотираха от държавата‚ предприятията ги дотираха допълнително след като ги закупеха за столовите си. В резултат се получаваха цени‚ които се чудя дали да спомена от притеснение да не бъда упрекнат в комунистическа пропаганда. То ако е само едно упрекване‚ ще го преглътна някак си‚ но след като напоследък (сега е 1997 г.) осъдиха няколко журналисти (около 200)‚ а една млада журналистка от Стара Загора се стяга да влиза в затвора само заради това‚ че поставила думата (купил) в кавички‚ започват да ме гризат съмнения. Аз толкова пъти отървавах кожата‚ че сега ли точно ще се мина? Знам че не е важно какво си направил или казал‚ а това какво си писал. След като си го написал черно на бяло не можеш да се отметнеш. Все пак‚ ако бях на мястото на тази от Стара Загора сигурно щяха да ме оправдаят: "Толкова съм учил‚ така си пиша какво пък?" Как може да осъдиш някого за това‚ че не знае къде точно трябва да се слагат препинателните знаци? По тази логика всички са си направо за затвора. Аз за всеки случай започнах да избягвам кавичките. Изглежда те се струват на съда особено опасни. Ще използувам само в краен случай скоби...
Я по-добре да си продължа за това как се процедираше с храната в столовата: Беше просто. Всеки ден се купуваха купони за следващия. За всяко ястие имаше различен купон. По правило имаше поне два вида супи‚ три основни ястия задължително с месо‚ поне едно постно‚ няколко вида десерти и салати. Избираш си и взимаш колкото си искаш купони и за обяд и за вечеря. Плащаш‚ няма да кажа колко‚ хапваш стабилно използувайки купоните закупени предишния ден‚ оставяш си канчетата с купоните за вечеря на една маса и това е. Трябваше аз само да дойда вечерта‚ за да взема пълните с храна канчета. Те бяха специални. И сега май още има от тях по магазините‚ но изглежда никой не им обръща внимание. Нали вече няма къде да ги пълнят...Канчетата бяха три‚ като се поставяха едно в друго. Имаха обща подвижна дръжка и капак за последното. Хляб всеки взимаше толкова колкото си иска от една голяма тава. Когато в училище учехме за страни‚ където хората не винаги можели да се нахранят както трябва‚ а някъде направо си били гладували‚ аз да си призная изобщо не вярвах. Започнах да вярвам чак след победата на демокрацията и у нас.
След като обядвахме‚ татко пак отиваше на работа‚ а аз се прибирах в къщи да си занеса чантата. Понякога оставах у нас и си четях книга. Ако беше интересна и започнех да чета‚ нямаше спиране докато не я свършех. Обичах книгите‚ в които се разказва за пътешевствия и приключения‚ а те почти винаги бяха свързани с морето. Вживявах се до толкова‚ че когато книгата свършеше (прочитах я) направо ми се плачеше. Исках историята някак си да продължи. Постоянно ходех в градската библиотека да си взимам нови книги. Понякога‚ когато четях нещо интересно‚ съучениците ми напразно се опитваха да ме изкарат навън да си играем. Не излизах докато не приключех с книгата. Опитвах се да приложа на практика нещо от прочетеното‚ но да участвувам в истински приключения за мене беше ясно още от малък‚ че трябва да се науча на много неща.
Тогава в Пазарджик имаше многобройни спортни школи и клубове. Всеки можеше да се запише да тренира каквото си пожелае. Ръководителите на клубове по няколко пъти в годината обикаляха училищата и разясняваха в какво се състои тяхната дейност‚ като набираха желаещи да се запишат. Безсмислено е да споменавам‚ че обучението беше напълно безплатно. Аз исках да тренирам какво ли не. Да се запиша борба просто нямаше смисъл‚ защото един от треньорите по борба беше нашият учител по физическо възпитание. Ние момчетата‚ по физическо основно това правехме. Записах се езда и спортна стрелба. С ездата не се получи. Майка ми само като чу и я обзе необяснима паника. Бил съм още малък‚ какво щяло да стане ако ме хвърли някой кон? Ха сега де! Нали бях яздил вече магаре! Не виждах нищо опасно. Не зная защо‚ но на нашите стрелбата им се видя по-безопасна. Другите от класа‚ които започнаха да ходят на езда казаха‚ че те само седели върху коня който обикалял в кръг вързан за дълго въже. Другия край на въжето държал треньора‚ който стоял в центъра на кръга и се въртял докато не му се завиело свят. После го сменял някой друг. Не било ясно всъшност кой какво тренира. На децата им се искаше просто да яхнат конете и да се понесат като в индианските филми. Аз не случайно бях избрал комбинацията от езда и стрелба. "Синовете на Великата Мечка" беше мое настолно четиво. Ездата за момента се проваляше‚ но майка обеща че като порасна още малко‚ ще ми позволи да се запиша. Баща ми допълни‚ че сега съм бил малък и щяли да ми се изкривят краката. Това не ми се виждаше особено тревожно‚ но нали ми бяха обещали да ме запишат като порасна‚ не се обаждах. Щях да изтрая някак си до следващата година.

0

#14
Потребителя е офлайн   Георги Петров 

  • Трънски губернатор
  • PipPipPipPipPipPipPip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 10602
  • Регистр: 26.01.09
Цитат(Капитана @ May 13 2009, 15:54 ) <{POST_SNAPBACK}>
Има ли майстори на прашката? Аз съм много добър.

Капитане , как си с този вид прашка ? Аз я използвам по време на лов и да ти кажа върши работа.

Прикачени миниатюри

  • Прикачено изображение: DSC00042.jpg

Вълкът козината си мени , но нрав - не !
0

#15
Потребителя е офлайн   Капитана 

  • Сребърен Потребител
  • PipPipPipPipPip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 813
  • Регистр: 15.05.08
Цитат(gsp @ May 27 2009, 10:12 ) <{POST_SNAPBACK}>
Капитане , как си с този вид прашка ? Аз я използвам по време на лов и да ти кажа върши работа.

От доста години не съм въртял такова оръжие. Но навремето бях много добър. И по далекобойност, и по точност, и по "плющене". Най-добре се хвърля речен объл камък, голям колкото яйце.
0

#16
Потребителя е офлайн   Георги Петров 

  • Трънски губернатор
  • PipPipPipPipPipPipPip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 10602
  • Регистр: 26.01.09
Цитат(Капитана @ May 28 2009, 12:26 ) <{POST_SNAPBACK}>
От доста години не съм въртял такова оръжие. Но навремето бях много добър. И по далекобойност, и по точност, и по "плющене". Най-добре се хвърля речен объл камък, голям колкото яйце.

Kaкво ще кажеш , за едо състезание на по биричка?! cheers2.gif
Вълкът козината си мени , но нрав - не !
0

#17
Потребителя е офлайн   Капитана 

  • Сребърен Потребител
  • PipPipPipPipPip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 813
  • Регистр: 15.05.08
Цитат(gsp @ May 28 2009, 16:35 ) <{POST_SNAPBACK}>
Kaкво ще кажеш , за едо състезание на по биричка?! cheers2.gif

Готово!
0

#18
Потребителя е офлайн   lobo 

  • Платинен Потребител
  • PipPipPipPipPipPipPip
  • Група: БГ Лов ГРИЗЛИ
  • Мнения: 2730
  • Регистр: 22.12.08
Цитат(gsp @ May 27 2009, 10:12 ) <{POST_SNAPBACK}>
Аз я използвам по време на лов и да ти кажа върши работа.


Колега тва сериозно ли е , за какъв дивеч , за прасета става ли ? crazy.gif

0

#19
Потребителя е офлайн   Георги Петров 

  • Трънски губернатор
  • PipPipPipPipPipPipPip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 10602
  • Регистр: 26.01.09
Цитат(lobo @ May 29 2009, 12:14 ) <{POST_SNAPBACK}>
Колега тва сериозно ли е , за какъв дивеч , за прасета става ли ? crazy.gif

Като гончето го няма с това подкарвам зайците, абе ....защо мислиш , че не става ?! wink.gif Пра , пра.....дядо ти да не ловувал с миномет??? biggrin.gifи ...а ако ходиш само на прасе има и едно др. нещо за лов ....мало е по трудна стрелбата с него но став. smile.gif
Вълкът козината си мени , но нрав - не !
0

#20
Потребителя е офлайн   Капитана 

  • Сребърен Потребител
  • PipPipPipPipPip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 813
  • Регистр: 15.05.08
Цитат(gsp @ May 29 2009, 12:30 ) <{POST_SNAPBACK}>
Като гончето го няма с това подкарвам зайците, абе ....защо мислиш , че не става ?! wink.gif Пра , пра.....дядо ти да не ловувал с миномет??? biggrin.gifи ...а ако ходиш само на прасе има и едно др. нещо за лов ....мало е по трудна стрелбата с него но став. smile.gif

Прав си. На прасе не съм ловувал с прашка от няколко години, обаче вчера се поразходих из планината. Там е стръмно, големи баири, пропасти, изобщо пушка трудно се носи, та ползвам прашка. Вижте резултата. От 228 м, прашка с 500х6 мм върви и 55 мм сачма от лагер, високолегирана стомана. Практикувам хвърлене с ниско въртене по часовниковата стрелка над главата.

Прикачени миниатюри

  • Прикачено изображение: DSC00178.JPG

0

Сподели темата:


  • (4 Страници) +
  • 1
  • 2
  • 3
  • Последна »
  • Не можете да публикувате нова тема
  • Не можете да пишете в тази тема

3 Потребител(и) четат тази тема
0 потребители, 3 гости, 0 анонимни