С барут в кръвта - Ученичка завърши Езиковата и нарами пушката!

Едва четиригодишна хванала горите с баща си

Възпитаничката на Езиковата гимназия в Пазарджик Мира Лъчезарова Спасова потроши рекордите на Ловно-рибарското дружество в родния си град, като стана най-младата ловджийка в региона, а може би – и в страната. Девойката нарами пушката буквално дни, след като навърши пълнолетие. А днес вече може да се похвали с цяла година пълноценен авджийски стаж и с по-добри постижения дори от мъже – привърженици на този спорт.

Стажът й извън официалната документация обаче е далеч по-дълъг – тя участва в излети от четиригодишна, но без да стреля. И като помощник-ловец обаче се представяла повече от достойно. На първия излет в живота й баща й очаквал да се разхленчи и да не иска да катери баирите. Четиригодишната амазонка изненадала всички, като повела дружината като същинска воеводка и цял ден трупала вълнуващи впечатления в детското си съзнание. Очевидно са били достатъчно силни, за да запалят страстта на момичето и да не я оставят да угасне до ден-днешен. Девойката вече не помни на колко излета е била с пушка, но заедно с тези отпреди да сдобие правото да носи оръжие със сигурност са трицифрено число.

Мира е родена с барут в кръвта. Пето поколение авджийка е и с удоволствие ловува с баща си и чичо си. Братовчед й също хванал ловното оръжие още на 18, но в момента е студент и ходенето по баирите остава на втора линия. Макар да е завладяна от една толкова мъжка страст, Мира е нежна като цвете и нищо в поведението й не подсказва на какво е способна с пушка в ръка.

А неведнъж е показвала, че може много. Веднъж дори засрамила баща си Лъчезар, който я е въвел в тези среди и на практика е неин учител. Случило се на излет за фазани в околностите на Дебращица. Част от мъжете стреляли, стреляли, но не ударили нищо и се отказали обезсърчени. Мира и още неколцина от най-запалените, сред които и баща й, продължили. На нея неочаквано така й потръгнала слуката, че „преизпълнила нормата”. Всеки от участниците имал право да отстреля и да вземе със себе си най-много два фазана. Девойката набързо теглила сачмата на първите два, но малко по-късно на мушката й се вдигнал още един. Крастата надделяла, гръмнала и него. После звъннала на баща си, за да му го даде, и се оказало, че той още не е утрепал нищичко. Когато вече били двамата, на таткото му се вдигнал фазан, но авджията не го улучил. Щерката отново го отсрамила, произвеждайки поредния точен изстрел. Тази птица пък дала на чичо си, който имал само един отстрелян фазан. Най-комичната ситуация станала, когато се гласели да си тръгват. Таткото бил видимо разочарован, че от толкова стреляне няма и едничко попадение. Точно тогава пред очите им фазан кацнал на близко дърво. Мира и чичо й инстинктивно насочили цевите към клоните. Но в този момент баща й застанал между тях, отместил ги с две ръце настрани, сякаш отварял завеси и извикал: „Стой, не стреляй! Вие все сте си ударили по нещо!”. Очевидно имал мерак и сам да си утрепе фазан за лично удовлетворение…

Въпреки този конфузен лов обаче таткото не пропуска да показва на щерка си колко се радва на успехите й и най-вече – на ловните. За изненада и гордост на цялата рода, единствената дама-авджийка е богиня на стрелбата. На последното дружествено състезание се явила редом с мъжете. Оказало се, че около една трета от представителите на силния пол не могат да се мерят с нея.

Мира споделя, че ловът й дава несравнимо с нищо друго удоволствие – от допира с природата, от здравословните и зареждащи преходи с километри. На въпроса не изпитва ли жал към жертвите си, момичето искрено отговаря: „Не”. После допълва, че е погрешно схващане ловът да се смята само за убийство на дивеч. Отстрелът е само последният елемент от една дълга работа в полза на същия този дивеч. И причината да можеш да се похвалиш. При девойката нещата се стекли така, че дълги години общувала с хора от ловните среди и имала допир с дивеча, без да стреля, но с идеалната възможност да го опознава. Изграждала впечатленията си, че ловът е игра на надхитряване – животното не застава на мушката и не чака да му теглиш сачмата. Криеш се, чакаш, дебнеш, стремиш се да видиш дивеча пръв. Ако той те забележи пръв, нямаш никакви шансове за успех. Да прецениш кога има смисъл да стреляш, да вложиш усърдие в добро обучение на кучето – това си е цяла наука. Смята се, че и най-добрите авджии правят само 10 на сто успешни изстрели.

Мира вече е участвала и в хайки за вреден дивеч – една от общественополезните дейности на ловно-рибарските дружества.

Макар да е в най-хубавата си възраст, споделя, че ловът не отнема много от времето й за дискотеки и приятелски срещи по кафенетата. При желание има начин да се съчетават. Младежките сбирки обикновено са вечер и следобед, а на лов се ходи рано сутрин. Е, понякога този режим може и да поскъси времето за сън, но меракът си иска съответните жертви.

Публикувано изображение

За рождения ден и подарили двуцевка

За 19-ия си рожден ден Мира Спасова получила от баща си подаръка, който бил възможно най-подходящият за нея – първата двуцевка. Дотогава ловувала с едноцевна пушка. За пръв път изпробвала новата на дружественото състезание по ловна стрелба, по време на което категорично доказала, че може да си служи с нея по-добре дори от някои мъже.

Новата пушка е руско производство, марка ИЖ 27М. Предишната също е в употреба. Тя е от същата марка – ИЖ 18 и е стара семейна реликва. С двуцевката обаче шансовете се удвояват, вещо обяснява ловджийката. С две цеви имаш право на „поправка”. От втори опит може да уцелиш, ако първият е неуспешен. „Ликвидация” няма – не си ли улучил и от втория опит, не ти трябва по-добро оръжие, а опреснителен курс по стрелба.

Лакърдии

Бракът връща мерака… за лов

Мира се вписва идеално в ловната гилдия не само като майсторка на стрелбата, но и като разказвачка на местни авджийски лакърдии. Една от тях разказа и за „Пазарджишка Марица”.

Запален пазарджишки авджия води сина си на първите ловни излети, а младежът пита: „Тате, винаги ли ще съм така запален по лова?”. „Не, сине, така ще бъде, докато си хванеш първото гадже, тогава меракът по лова ще угасне”, отвръща бащата. „И никога повече ли няма да го имам”, любопитства новакът. „Неее. Щом се ожениш, веднага пак ще ти дойде”, отговаря таткото.

Публикувано изображение

Семейните анали разказват

В началото бил дядо Пашо Мюрето

Прибирал се от излет на гюме с по два чувала диви патици

В основата на ловната страст на Мира Спасова стои едно име-легенда, за което и до днес се разказват прелюбопитни истории в ловните среди. Пра-пра-дядото на девойката бил един от известните ловци в село Ляхово навремето. Участвал е в строежа на ловния дом в Пазарджик. По документи бил Спас Милев, но всички го знаели като дядо Пашо Мюрето. Той положил основите на любовта към лова, а след него още четири поколения продължили традицията. Мира обаче е първата дама в рода, наследила „занаята”.

Мюре – това е жива патица, която се използва за примамка. Отглежда се от ловците вкъщи с тази цел – по време на излет с крясъците си да привлече себеподобните на мушката. Сега е забранено да се ловува с мюре, но някога това е бил масово прилаган способ.

Дядо Пашо Мюрето честно спечелил прякора си, който прилепнал към името му като дъвка. Всяка година през октомври, когато приключвали със селскостопанската работа по полето, се „преселвал” в местността Лаканата, където си правел гюме – вкопано в земята укритие, оборудвано като за живот – с печка, с легло, с маса. Обект на интерес в тази местност бил водоем, около който всяка есен се заблатявали доста обширни територии. Това привличало водолюбиви птици, на мястото „падали” и много патици.

В гюмето дядо Пашо оставал по няколко дни и нощи, без да се прибира у дома. Със себе си вземал само мюретата и три-четири ловни кучета. Стрелял по цели нощи, когато патиците слизали във водата да си почиват, а през деня спял.

Авджията-легенда държал селската пивница. След всеки неколкодневен успешен лов на гюмето се прибирал у дома, но не влизал през портата, а през кръчмата с два чувала патици в ръце под завистливите погледи на клиентелата. Винаги изпълнявал този ритуал, доставящ му пълно удовлетворение, около 10-11 часа през деня, когато пивницата била най-пълна с народ. На другия ден по зори пак тръгвал.

Дядо Пашо бил известен и като един от баш-зевзеците на селото. Когато го срещнел някой на път към гюмето и го питал дали е хванал нещо, той отвръщал: „Ами! Някое и друго мюре…”. А най-големият позор за ловеца е да отстреля собствените си мюрета вместо дивите патици. По-голям позор е само да застреля кучето си. Така започнали да го наричат дядо Пашо Мюрето.

Публикувано изображение

Цената на удоволствието

Пълното оборудване на авджията може да достигне до 100 бона

Гилдията инвестира доста и в дивеча за отстрел

Ловът не е просто убиване на диви животни. Той е доста скъпо удоволствие, казва Мира Спасова. Един излет може да излезе над 35 лева. Ако той е за яребици, се пътува на 15-20 км от Пазарджик. Само разрешителното е 6 лева. Горивото за 30-40 км на отиване и връщане, прибавя към сметката 10-15 лева. Трябва да се носи и храна за обяд, и то качествена, да ти дава енергия да правиш дълги преходи през горите.

Ловните излети са предимно през есента и зимата, когато тялото изразходва и много енергия, за да се затопля. Така че храната трябва да е от месо, и то хубаво.

За лимита от четири яребици, колкото има право да отстреля един ловец, може да отидат и 15-20 патрона. Всеки от тях е най-малко по 50 стотинки, а за всички заедно сумата набъбва с още десетачка. Като теглиш калема, общата сметка надхвърля 35 лева. Повториш ли излета и на следващия почивен ден, в неделя – още толкова. Решиш ли да оползотвориш всички почивни дни в месеца, сметката гони 280 лева. И то – за яребици, при които оставяш колата и се движиш пеша. Но когато си за дива свиня, разходът за гориво скача драстично. Тогава се налага да се местиш от баир на баир в преследване на дивеча. Става дума за големи разстояния – ако тръгнеш да ги превземаш пеша, ще свърши времето за ловния излет. Допълнителен разход е и касата, в която задължително трябва да стои заключено оръжието.

Според Мира, е обидно масовото мнение в обществото, че ловците са убийци. Всъщност гилдията инвестира доста средства и в дивеча, който отстрелва, но това е част от по-непопулярните факти. Един фазан за разселване в природата струва до 20 лева. Ако дружинката пусне 100 птици, има право да отстреля 70 от тях, другите трябва да останат за развъждане. За тези 30 обаче са дадени 600 лева.

Ако сумата им се калкулира върху отстреляните, на бройка цената става над 30 лева. Тези пари не се виждат пряко. Те се събират с ловно-стопанската такса в началото на годината. Всеки авджия още на старта на сезона е на минус с около 120 лева, необходими за заверяване на документите за лов.

Като човек, интересуващ се от проблемите на лова още от дете, Мира припомня, че преди две години Националната ловна организация е внесла от Румъния диви зайци, нужни за подобряване на генофонда. Цената на бройка била 75 евро. До България набъбнала до 80 евро с транспорта, макар да ставало дума за две големи партиди от по 100 екземпляра. Тази инвестиция е само малка част от приноса на ловната гилдия за опазването на природата.

Макар да е скъпо удоволствие и макар да не е по джоба на всеки, факт е, че ловът намира все повече привърженици. Причината за това е, че сега е по-достъпен като процедура. Историята на този спорт сочи, че по време на социализма „било по-лесно да станеш член на БКП, отколкото ловец”, както твърди брадат авджийски лаф.

Истина е също така, че през 90-те години много хора са се записвали формално за ловци само заради правото да притежават законно ловни пушки. В мутренските времена това е бил начинът да си купят доза спокойствие и увереност. И досега, макар по списък авджиите да са хиляди, активно практикуващите са не повече от 30 процента, цитира данни от проучване младата дама.

Сред тези 30 на сто обаче не липсват и мераклии, на които само първоначалното им оборудване струва 80-100 хиляди лева. Когато на човек му е тръпка, забравя за прагматичната страна на нещата и за аритметиката, не се замисля колко ще даде за първокласно оръжие, за муниции, за расово куче, за професионалното обучение. В Пазарджик има треньор, при който тарифата за ден обучение на ловно куче е 15 лева. Но – както е казал народът – мерак цена няма!

За авджиите по душа да се мисли за възвращаемост на тези разходи е кощунство. Най-страшно е да се гледа на лова като на инвестиция, като на бизнес. Голямата инвестиция е в здравето и в душевното равновесие от контакта с природата. Това с пари не може да се купи. Иначе дивеч у нас не може да се продава, за разлика от някои европейски страни. С ловни трофеи е позволено да се търгува, но пък у нас няма развит такъв пазар. А и един истински ловджия, сам сдобил се с добър трофей, не би се разделил с него за нищо на света, уверява Мира Спасова.

За БГ ЛОВ: Дора Александрова - в. "Пазарджишка Марица"

БГ Лов Форум: С барут в кръвта - Ученичка завърши Езиковата и нарами пушката! - БГ Лов Форум