ПРИ СЪСЕДИТЕ

ПРИ СЪСЕДИТЕ

Последните групови ловове на дива свиня са около Коледа. И тогава на празниците голяма част от баш ловджии те тръгват към познати и приятели по различни краища на страната, разменят се гости, разменят се нови и не нови реколти домашни питиета, правят се ловни вечеринки, където около хижарските огньове се разплитат ловни и любовни спомени и се чертаят стратегии за ранното утро на следващия ден. Една мила и сгряваща ловната душа идилия.

И в тази студена, мъглива, снежна и омайна ловна утрин цялото ловно войнство на селцето в подножието на връх„Табашки кръст“ се бе събрало на купчинка, припламваха огънчетата на цигарите,разливаше се кафе от термосчета по картонените чашки, леко зачервените от снощните спомени очи на мъжете се вторачваха към тъмните сенки в мъглата на баирите, които ги мамеха с тишина и загадъчност. Отговорника на излета беше улегнал запасен старшина, който накратко обясни какво трябва и какво не да се прави с оръжието, как да се събират и как да се разставят по пусиите. После поде и гоначите, които бяха главно младите лудетини в отбора с проверени другари – гончета и бараци като имаше и някое мелезче. Старшинката по военному даде час за тръгване и двете групи потеглиха навътре в лоното на габровите гори. За Пейо това бе второ идване. Главно градски ловец, този здрав мъж рядко успяваше да ловува на дива свиня. Стихията му бяха фазаните в околностите на големия град, където познаваше и най-малкото хълмче или храстче. Тук нещата бяха други - тънка пътечка нагоре измежду свъсени едри дървета и странна тишина, която го смущаваше. Първият път беше на поляна високо под върха – там не мина никакво животно и Пейо си даде сметка, че май гостите обикновено ги слагат на места, за които ги уверяват, че само от там ще мина дивеч, а после така си и остават... татой така си и остана тогава. Сега му отредиха друго място - имаше видимост между дърветата, имаше снежец и всички изгледи да види и Пейо живо животно в планината. Тази му надежда се подхранваше и от дивечова пътека с пресни дири спускащи се от върховете към рекичката чието тихо шумолене едва долавяше. Итака ловеца разтовари раницата, зареди двуцевката, подпря я на дънера до себе си и се разкопча. Утринната ведрина премина в лек хлад след около час. След първоночалното напрежение последва отпускане и съзнанието му приемаше природата наоколо вече по-спокойно и уверено. Обикновен ден в гората си казваше човека!Само той дето беше чужд тука, но скоро ще я освободи от присъствието си и ...ала уви – някъде от изток се чуха гласовете на гончета. „Не би трябвало да идват от там“ си помисли Пейо – нямаше как кучетата да бяха прехвърлили толкова далеч. Тогава се сети, че май съседната дружинка също ловува в района и там беше границата. Тези му разсъждения мигом се изпариха когато чу нарастващ шум пак от там – твърде близо до него и твърде далеч от гончетата – първом видя малка сянка, която се набираше по ската срещу него. Пресегна се леко и взе оръжието. Палеца му машинално свали предпазителя и приклада се долепи до еднодневната му брадица. Беше прасенце – не голямо тазгодишно, но много чевръсто – мяркаше се през основите на дърветата и това, че приближаващи скоростно не го направи по-лесна цел. Пейо реши да отправи изстрел очаквайки появата на дребния бързак между две буки и когато почти натисна спусъка усети в периферията друго движение. За част от мига погледна и видя нещо далеч по-голямо, зъбато същество много по-приличащо на голям глиган и също толкова бързо, което следваше първото ! Изкушението – то е нещото виновно за многопровали в този така любим за посветените спорт. Пейо изчака малкия да се доближи на десетина метра и леко мръдна – миг който прасенцето усети и закована място преди да полети в страни – куршума го отметна на близо половин метър!Веднага стрелеца потърси втората цел – глигана смени рязко посоката си – право нагоре но втория куршум го намери миг преди да потъне в обрасло с тръни пространство. Пейо се втурна към това място и стигна за секунда – имаше кървава следа с алена светла кръв – белия дроб! Въпрос на време беше да го намери, но в гъстото не можеше да влезне! Отзаде му се чу шум – когато се обърна видя две гончета, които стигнаха да първата жертва оръфаха го и се понесоха към човека.Влязоха с лай в гъсталака и напреднаха, после лаят се измести в ляво и Пейо затича да обиколи. След петдесетина метра стъпи на прясната кървава диря, коятоизлизаше от гъстото и се спускаше в стръмен дол на към реката. Кучетата с труд си пробиваха път на излизане, докато ловеца вече тичаше по дирята. За миг мярна задницата на голямото животно, но не можеше да се задържи сигурно за да стреля.После под себе си чу плясване – прасето или прекосяваше реката или беше падналов някой от гьоловете. Когато стигна долу, почти търкаляйки се по заснежените камъни,с учуда видя, че дирята отново води към насрещната гора. Успя някак си да се прехвърли намокряйки се доволно в рекичката и изкачи малко ридче, зад което имаше суха долчинка и отново нагорнище. В този миг кучетата го подминаха и с лай се хвърлиха към нещо което Пейо бе приел за пън и може би щеше да мине покрая му. Голямото животно се завъртя с нисък гърлен звук и накара кучетата да се пръснат като трохици. Но живота му си отиваше – хриповете бяха силни и постепенно залиташе. Не можеше да тръгне на никъде, ала природата му го караше да се сражава до последния дъх! Пейо се приготви да пусне заветния куршум, но изведнъж от страни се чу друг изстрел. Беше слабичък мъж с изпотено лице,разгърден и ядосан. Пейо не го познаваше и предположи че е от съседите – и правилно! Това, че човека бе слабичък по никакъв начин не се отръзи на духа му:

- Аз го прибих бе! Ти кой си?

Пейо зяпна:

- Ами аз съм гостенин при старшината– му отвърна притеснено.

Онзи продължи да се репчи подхождайки към стихналото животно:

- Ето сега го убих това животно –наиш ли от къде го гоня – пък и е в нашия район – ти кво правиш тук, кой си ти,а...туй са ми кучетата...ай млъквайте бе - подвикна към двете кучета той, които обаче продължиха да облайват все по-яростно зъбатия: ..я си върви при твоите си хора айде !

„Гонач значи“ –рече си Пейо! Опита се да разкаже случката, но онзи помаха пренебрежително с ръка в смисъл да се разкара. Ядосан Пейо си тръгна обратно, като след десетина метра понечи да каже нещо на човека: „Добри са ти кучетата колега...“ но онзи повторно помаха с ръка. И в този момент Пейо видя нещо което го накара да се обърне изцяло към долчинката, а очите му се разшириха. Падналото животно, което кучетата стръвно облайваха изведнъж е надигна, завъртя се и се хвърли към човека. В следващия миг слабичкото тяло отхвръкна в камънаците, като се чу само половин вик. Двете кучета успяха да отвлекат гиганта за миг от стопанина си –миг в който куршума на Пейо окончателно прекъсна изтънялата връзка с живота на горския обитател. Пейо стигна за секунда до стенещия човек! От клина му се стичаше кръв, която пълнеше ботушите му. Ловеца макар и градски беше силен и трениран. Свали ремъка на пушката и превърза единия крак над разкъсаното – на другия не се виждаше рана. После премента през раменете си ранения и тихичко попита „Накъде?“. Как беше стигнал пътя, как беше викал, как натовариха човека в джипката – това Пейо не можеше да си спомни.

На следващата година пък гостуваше при съседите – водеше го слабичък човек, който накуцваше, но не се предаваше.Когато го оставяше на пусия внимателно му показваше всички възможни излази и как да се предпази ако нещо стане беля. После накуцвайки продължаваше с мърморене : „Какъв човек да му се не видяло...а па ний тук за мръвката ще се избием - глупаци такива!“

Анелин Плевен

БГ Лов Форум: ПРИ СЪСЕДИТЕ - БГ Лов Форум