[parvanski]

Големите птици
Йордан Петачето бе най-богатият човек в селото. Притежаваше много земя, хиляди глави добитък и няколкостотин черни като смъртта биволици. За него работеха хора от цялата околия. Нивите и говедата му всяка година се увеличаваха и той се радваше на големия подем на бизнеса си. Щом паднеше снегът, животните се запираха в оборите, но през останалото време по полето се вдигаше огромна пушилка от стъпките на чердата.
Чорбаджията не обичаше много-много да се разплаща на ратаите си, но за сметка на това постоянно се интересуваше как да умножи богатството си. Наскоро той научи, че у нас започнали да се отглеждат щрауси. Птиците не били много взискателни, но пък само какви яйца снасяли – едно се равнявало на двадесет кокоши. Без да се бави, богаташът поръча една двойка, мъжки и женски, чак от далечна Ангола.
Не се мина много време и щраусите пристигнаха в чифлика. По настояване на ветеринаря ги сложиха в новото заграждение при биволите, та видиш ли, най-много да наподобят родните им африкански условия. Простирайки се почти до гората, мястото беше достатъчно голямо за нуждите на новите членове на фермата. За отговорник по наглеждането, като най-стар служител, определиха Ничо Бъчвата. Той тъкмо се зачуди къде да се почерпи, за увеличението на платата си, когато чорбаджията му се закани с пръст.
- Само внимавай с гроздовицата, Ничо! Ако нещо им се случи, първо тебе ще търся, да знаеш.
- Обещавам ви, че и перо няма да падне от тях, г-н Лютаков! – доложи Ничо, като застана мирно и смешно козирува. – Навремето като войник знамето на ротата опазих, а вие за две птици ли? В добри ръце са, бъдете сигурен!
- Отваряй си очите! Недай си Боже се изложиш, повече не искам да се мяркаш тъдява! Разбра ли? – твърдо отсече Петачето, обърна се и закрачи към покоите си.
Беше прохладна лятна утрин. Селцето тънеше в тишина, галено от топлите лъчи на изгрева. Всичко се беше юрнало по работа и кривите улички пустееха. Само тук-там бездомните песове гонеха из сокаците разни проскубани котараци и лаят им отекваше надалеч. Откъм стърнишките се чуваше щракането на пъдпъдък, а в далечината се вдигаше кълбо прахоляк – изкарваха „хайваните“ на чорбаджи Йордан.
По това време в кръчмата имаше само двама посетители. Те седяха на крайната маса и отпиваха на малки глътки от горчивите си кафета. Мъжете бяха облечени в маскировъчни дрехи, препасали патрондаши, а на висулките им висяха ударени гургулици. Човек би се попитал що щат тези ловци в кафенето, а не продължават да търсят дивеча из шубраците.
- Къде ще ходим за пъдпъдъци, Анасонка? – рече Жульо Водката и нервно посегна към чашата си. – На „Копраля-та“ или на „Сладка седянка“? Казвай, че вече напече и ско-ро няма да може да се диша.
- Мен, ако питаш, за пъдпъдъци въобще не ми се върви – отвърна Делчо Анасонката и дълбоко смукна от цигарата си. – Нека си починем още малко, а сетне ще идем при върбите на „Шаранов гьол“, та да причакаме гургулиците край водата. Сянката там е дебела и жегата по се търпи.
Водката нищо не каза и се завъртя на стола, види се бе-ше му неудобен или пък искаше да разгледа подредените зад кръчмаря шишета. Главата му бучеше от снощния запой, а в ушите му все едно свиреха щурци. Тъкмо да издума нещо и Анасонката продължи:
- Снощи пак се загледах в ловната телевизия. То не се стреляха слонове, биволи и носорози. Ей, Бога ми, ако имах пари, веднага заминавам за Африка! Името ми да не е Делчо Анасонката, ако не се върна поне с чифт бивни и две-три лъвски кожи!
- Ти ли, бе? – учуди се Водката и по лицето му светна широка усмивка. – А бре, Анасонка! Някога убивал ли си нещо по-голямо от лисица? За какви слонове и лъвове приказваш? В зоопарка да те вкарат, пак никаква няма да я свършиш. Давай да тръгваме към гьола, поне още някоя гургуличка да си ударим!
- Аз ли няма да се справя? – засегна се Делчо, ставайки от стола. – Леле мале, как не мога да си позволя едно сафари, пък тогава да те видя как на опашка ще се редиш и пари ще даваш, за да приказваш с мене.
Двамата ловци излязоха от кръчмата, качиха се в колата и потеглиха към уговореното място. Стигайки до водата, те тихомълком сглобиха пушките и застанаха до две върби на около двеста метра един от друг. Анасонката по навик надзърна в цевите, зареди пушката и се огледа наоколо. Августовското слънце се бе вдигнало високо в небето и пръскаше навред огън и жупел. Над нивите трептеше мараня, която създаваше измамното чувство, че близката гора пред него танцуваше.
„Прави ли се лов в такава жега? – помисли си Делчо, облягайки се на дебелия върбов ствол. – Трябваше да си поседим в кръчмата и да пийнем по една студена бира. А то, нашето, на нищо не прилича“.
В същото това време Ничо Бъчвата излезе от хранилището и се запъти към заграждението на щраусите. Беше дошло време за обедната им дажба и той пъргаво пристъпваше, придържайки в едната си ръка кофа с храна. Биволите бяха изкарани на паша и „пришълците“ стояха през целия ден сами. Пред вратата им той се спря, внимателно се озърна и като извади павурчето от джоба си, вдигна поглед към небето. Бълбук-бълбук, удари му два големи гълтока наш Ничко, тъй че мустаците му щръкнаха.
- Брех, че силна, бре! – изсумтя той, а очите му се из-цъклиха, като да е изял десет люти чушлета. – Май ще взема да ? слагам малко водичка, че ми изгори джигера.
Бъчвата примлясна, скри шишенцето и като високо се прокашля, влезе при „африканците“. Грижливо напълни хранилката им, внимателно им почисти постелята и свършвайки задачите си, заситни към портата. Искаше му се по-скоро да стигне до зимника и там на спокойствие да допие ракийката си. За това бързо се измъкна из вратника и с едно движение завъртя дебелия райбер.
„Дано никой не ме усети, че иначе лошо ми се пише – мислеше си Бъчвата, като се озърташе, крачейки към хладната изба. – Бай Йордан на мига ще ме изгони и никога повече не ще ме върне на работа”.
Той се промуши в мазето, като невестулка в кокошарник, приседна зад купчина чували и сладко-сладко засмука от гроздовата. Обаче дяволът си нямаше друга работа. Лошо сложеният райбер се изхлузи и скърцайки, вратата полека се отвори. Двата щрауса надигнаха глави и погледнаха натам. След като никой не влезе при тях, големите птици любопитно приближиха, проточиха шии навън и поблазнени от свободата, побягнаха към гората.
- Ей! Люде! Бягат, бягат – развика се случайно преминаващ от там работник. – Изтървахме щраусите! Бърже след тях! Чувате ли бре, хора?
Настана голяма олелия – разтърча се мало и голямо, отнейде пропука пушка, гръмна и пищов. Анасонката чу гълчавата, що се носеше от ранчото, но не ? обърна особено внимание. Там винаги цареше суетня и глъчката беше нещо обикновено. Ловецът присви очи и зарея поглед към слънчогледите, граничещи с гората. В съзнанието му отново се появи бутилка студена бира, в устата му се насъбра слюнка и той мъчително преглътна.
Ненадейно, откъм позицията на Жульо изтрещя изстрел, а после още един. Делчо инстинктивно приклекна, очаквайки всеки момент над главата му да пикира някоя гургу-лица. Вместо това прокънтя пронизителният вик на Водката:
- Делчо! Щраусите идат към теб! Пази се, Дельо!
Докато проумее шегува ли се колегата му или не, по пътеката едно след друго се зададоха две едри туловища. Анасонката се опули и зяпна от почуда. Не можеше да повярва, че към него се носеха две от най-едрите птици в света. Телата им се подмятаха от мощните крака, очите им злобно светеха, а земята, сякаш се тресеше под стъпките им.
Без много да му мисли, Делчо вдигна двуцевката и гръмна два пъти във въздуха. Щраусите се сепнаха за миг, но продължиха галопа си. Накрая Анасонката не издържа, коленете и ръцете му се разтрепериха, той хвърли пушката и скочи в храстите, встрани от пътя. Не стига всичко това, ми се насади върху едни шипки и глогини, не е за разправяне. Хиляди трънчета, подобно на малки иглички, се забиха по задните му части, а голите му ръце се разкървавиха. Побеснелите бегълци преминаха край него, скривайки се в гъсталака.
- Ехе, какво се е случило с теб бе, друже? – весело се провикна Водката, виждайки подир малко изпокъсаните дрехи на приятеля си. – Да не си се крил от някой слон или лъв, че си се изподрал така? Приличаш на същинско бостанско плашило.
Анасонката пусна една цветиста псувня, преметна пушката на рамо и последван от развеселения си другар, се запъти към колата. Малко преди да потеглят, Жульо още веднъж насмешливо подхвърли:
- Четох някъде, че за да иде човек на лов в Африка, първо трябва да се научи да вади трънчетата от задника си. Като гледам, днес взе с отличен първия си урок, така че може наистина някога да се върнеш с две-три лъвски кожи и няколко чифта бивни.
- Ако ще са все такива занятията, скоро няма да ми останат дрехи по гърба, за да ида до там – каза примирително Делчо, опитвайки се да се усмихне. – Хайде да се върнем в кафенето и да му ударим по едно. Аз черпя!
Ловците се развеселиха, качиха се в колата и запрашиха към село. По-късно се разбра, че работници хванали щраусите с помощта на бързи коне и ги върнали обратно в имението. Чорбаджи Йордан така и не изгони клетия Ничо, но повече не му позволи да припарва до големите му ценни птици.