[Adrian Petrov]

Цената на ловния билет и таксите по лова станаха непосилни за скромния бюджет на дядо Славе. Старецът опитва всякак- гледаше животни, ниви, градини….но пуста криза. Мерака голям, пенсията малка…
Един слънчев ден Пред къщата на дядо Славе спря полицейската кола. Старецът се показа на вратата, носейки поизтъркана стара ижовка. Той държеше оръжието като реликва- нежно и много внимателно. Знаеше, че повече няма да види вярната си пушчица и нещо му докривя. Старите, напукани ръце се разтрепериха, когато я подаде на младия полицай. Сякаш даваше част от душата си…
С пушката дядо Славе се раздели, ала не и с лова. Знаеше всички вървища в гората, а отдалеченото село Караш позволяваше анонимност. Дядото беше скътал еднозарядна флоберка и някой и друг патрон за нея. Още от фронта знаеше, че винаги трябва да имаш оръжие-ей така, за зор заман.
Славе често ходеше по нивите си, и не будеше подозрение присъствието му из къра. До една от нивите имаше извор. Изворът, заграден с клонести дъбове дълбаеше своя водна пътечка из гората и даряваше прохлада през летните жеги.
Дядо Славе знаеше за извора. Знаеше, че в неговите локвички често се калят прасета. Над най-голямата локва имаше чакало на един клонест дъб. Прасето излизаше от близкия гъсталак и се бухваше в локвата точно под перестите клони на дървото. Там старецът бе направил удобна седалка от тел и дъски, за да ловува. Целта бе не по-далеч от 5 метра и позволяваше доста комфортно ловуване с гладкоцевно оръжие. Но на такова разстояние и флоберката вършеше работа. Тихият изстрел отправяше малокалибреното куршумче в едрата глава на глигана. Попадението биваше смъртоносно, но дядо Славе винаги доубиваше животното с тежко копие. Копието бе направено от водопроводна тръба чрез сплескване и заостряне на единия край. Дядо Славе го окачваше на близките клони на дървото и след успешен изстрел го пускаше отвисоко върху падналото прасе. Не бе необходима засилка на това странно оръжие, защото тежестта и височината на дървото бяха достатъчни. Даже понякога старецът се замисляше да не гърми с флоберката, а направо да пуска тежкото копие върху прасетата, но така и не посмя да го направи никога. Вярваше на огнестрелното оръжие, макар то да бе в доста малък калибър. По този начин старецът уби над 20 прасета за няколко години. А свине имаше, защото идваха да пакостят в близките нивя. Те не успяваха да подушат дирите на дядо Славе, защото той винаги мажеше цървулите си с прясна конска тор, преди да иде да ловува.
Когато удари първото си прасе по този първобитен и малко абсурден начин, дядо Славе реши да стори курбан към природата и хората. Искаше да направи извора с плочи- така, че да не се затлачва от шумата на дърветата и да има какво да пази тази животворна ценност. По този край, на така запазените извори им казват ,,пишура“- звучно и малко комично име на извор, даряващ благодат на хора и животни. И именно заради тази благодат, от тези извори се пие на колене, сякаш благодарейки и прекланяйки се пред Природата и Създателя.
Дядо Славе искаше камъните за извора да бъдат от сой- не от близките песъчливци, а хубави и здрави- да пазят дълго скъпоценната вода. Кариера за камъни имаше в близкото село и един ден старецът запрегна каруцата с дребното си конче. Лятната жега изморяваше работата из каменната кариера, но дядо Славе искаше най-хубавите плочи за извора. Цял ден пробира и кърти, не се измори, защото нещо вътрешно го поддържаше. Привечер се прибра изморен вкъщи. Сутринта дядо Слави почисти извора, забърка цимент в едно корито и започна усърдно да зида. Когато свърши цялата работа пладне преваляше. Изворът на дядо Славе бе иззидан, тънка водна струйка се стичаше през медна тръбичка. Дядо Славеевата курбан бе сторен.
Край извора дълги години ловува дядо Славе. Затуления край не даде на света да разбере за ловните подвизи на стареца. Пък и той не обичаше да се хвали. Но когато днес видя някой извор из гората, винаги се сещам за дядо Славеевия извор. А тънкия ромон на бистрата водица дарява спокойствие и отмора на хора и животни през летните жеги.
Адриан Петров
Roman 2020

[anelin]

Поздравления Адрияне - хубав разказ! Хората са живеели и живеят и ловуват с мярка в нашите земи, като изключим последните години в които изплува една смрад, дето не е за описване - пък и не може да бъде описана. Но ще оттече, като в изворчето - ще се окалят прасетата и ще си идат - и чистата вода отново ще блика!