[Vasil Terziyski]

Помислих си, че си отивам, но оцелях!



Авджийските истории са като фолклора, никой не знае точния им брой, както и тяхната достоверност, и затова са интересни. „Кошаревски” свидетели на всяка от тях ще се намерят – било срещу кило дива мръвка или чашка ракийка, или само срещу братско потупване по рамото. Важното е да се разказват.

Защото това, което става в големия град, няма нищо общо с това, което става по ловните дружинки на полето. А там са шепа хора – те трябва да пазят и задниците си, и предниците си както от колеги, така и от дивата настървена напаст, която в стремежа си да оцелее често превръща убийците си в жертви. Има и такива случаи, за съжаление.

Бай Атанас Захариев е от Садовишката дружинка, Момчилградско, е авджия с дългогодишен стаж, но според думите му, никой не е застрахован от сакатлъци.

Нито в настоящето, нито в бъдещето, понеже „често нещата излизат извън контрол”. Разминава се на два пъти на косъм със смъртта само за два дни. По-добре да му дадем думата.

„Няма да ти фиксирам време и място, по-важното е, че всичко се случи с мен и вече живея трети живот. До този момент не вярвах в съдбата, оказа се, че тя е вярвала в мен и ми даде следващ шанс, най-вече да се позамисля върху някои неща. Улучих едър мъжкар, но раненият глиган вместо да побегне – в него действа някакъв невероятен и необясним инстинкт за отмъщение, дори и да умира, се насочи право към мен. Улучих го още три пъти, но звярът не падна. Беше се втурнал към мен и чувах как глигите му тракат от злоба. А най-стресиращото дойде след секунди – в пушката си нямах повече патрони. Дали видях смъртта, или не, нямах и време да мисля за нея. Хукнах да бягам със сетни сили, от време на време обръщах глава да видя дали ме е наближил.

Отдъхнах си едва когато раненият звяр се строполи на метър от петите ми, това, което не успях да свърша аз, сториха колегите ми. Занитиха го! Така отървах кожата”.

Явно бай Наско Захариев е от друга закваска хора – вместо да се гушне след преживяното спокойно и благочестиво при булята си под юргана, още на следващия ден пак нарамва пушка на рамо и… търси нови, още по-силни предизвикателства. А нали е казано, че който търси, намира. Сега вариантът е още по-страшен – пак ранява глиган, но дивото прасе стига до ловеца и не само го стига, но и го хвърля във въздуха. Два метра над земята! След което ловецът и звярът са в непосредствена хватка, животното със зъби 20 см и тегло над 120 кг всеки момент ще разкъса убиеца си. Хватката е смъртоносна. „Добре че веднага дотичаха гончетата, кучетата, прогониха дивото прасе, заредих пушката, стрелях, но не го убих. Дотичалият до ударения глиган колега Еркан Зейнал извади ловджийския си нож и го закла на място. Така че вече живея не знам кой си живот. Питаш ме дали ще се откажа след всичко преживяно?! – Не, категорично не. Това е само началото!”, нахъсан е той.

Георги АНДОНОВ, Момчилград
БЛИЦ

[Валентин Димитров]

Vasil Terziyski написа на 16.12.2015 - 19:27 :

Помислих си, че си отивам, но оцелях!



Авджийските истории са като фолклора, никой не знае точния им брой, както и тяхната достоверност, и затова са интересни. „Кошаревски” свидетели на всяка от тях ще се намерят – било срещу кило дива мръвка или чашка ракийка, или само срещу братско потупване по рамото. Важното е да се разказват.

Защото това, което става в големия град, няма нищо общо с това, което става по ловните дружинки на полето. А там са шепа хора – те трябва да пазят и задниците си, и предниците си както от колеги, така и от дивата настървена напаст, която в стремежа си да оцелее често превръща убийците си в жертви. Има и такива случаи, за съжаление.

Бай Атанас Захариев е от Садовишката дружинка, Момчилградско, е авджия с дългогодишен стаж, но според думите му, никой не е застрахован от сакатлъци.

Нито в настоящето, нито в бъдещето, понеже „често нещата излизат извън контрол”. Разминава се на два пъти на косъм със смъртта само за два дни. По-добре да му дадем думата.

„Няма да ти фиксирам време и място, по-важното е, че всичко се случи с мен и вече живея трети живот. До този момент не вярвах в съдбата, оказа се, че тя е вярвала в мен и ми даде следващ шанс, най-вече да се позамисля върху някои неща. Улучих едър мъжкар, но раненият глиган вместо да побегне – в него действа някакъв невероятен и необясним инстинкт за отмъщение, дори и да умира, се насочи право към мен. Улучих го още три пъти, но звярът не падна. Беше се втурнал към мен и чувах как глигите му тракат от злоба. А най-стресиращото дойде след секунди – в пушката си нямах повече патрони. Дали видях смъртта, или не, нямах и време да мисля за нея. Хукнах да бягам със сетни сили, от време на време обръщах глава да видя дали ме е наближил.

Отдъхнах си едва когато раненият звяр се строполи на метър от петите ми, това, което не успях да свърша аз, сториха колегите ми. Занитиха го! Така отървах кожата”.

Явно бай Наско Захариев е от друга закваска хора – вместо да се гушне след преживяното спокойно и благочестиво при булята си под юргана, още на следващия ден пак нарамва пушка на рамо и… търси нови, още по-силни предизвикателства. А нали е казано, че който търси, намира. Сега вариантът е още по-страшен – пак ранява глиган, но дивото прасе стига до ловеца и не само го стига, но и го хвърля във въздуха. Два метра над земята! След което ловецът и звярът са в непосредствена хватка, животното със зъби 20 см и тегло над 120 кг всеки момент ще разкъса убиеца си. Хватката е смъртоносна. „Добре че веднага дотичаха гончетата, кучетата, прогониха дивото прасе, заредих пушката, стрелях, но не го убих. Дотичалият до ударения глиган колега Еркан Зейнал извади ловджийския си нож и го закла на място. Така че вече живея не знам кой си живот. Питаш ме дали ще се откажа след всичко преживяно?! – Не, категорично не. Това е само началото!”, нахъсан е той.

Георги АНДОНОВ, Момчилград
БЛИЦ

Курбан трябва да дава всяка година. Жив и здрав.