БГ Лов Форум: ШЕПОТЪТ НА ПИЛИГРИМИТЕ - БГ Лов Форум

Към съдържанието

Страници 1 от 1
  • Не можете да публикувате нова тема
  • Не можете да пишете в тази тема

ШЕПОТЪТ НА ПИЛИГРИМИТЕ

#1
Потребителя е офлайн   anelin 

  • Платинен Потребител
  • PipPipPipPipPipPipPip
  • Група: БГ Лов ГРИЗЛИ
  • Мнения: 3073
  • Регистр: 12.12.08
ШЕПОТЪТ НА ПИЛИГРИМИТЕ



Трудно е да се определи дали тъжната му, но и напрегната физиономия, бе резултат от заминаването на близките му - дъщерите с децата, което беше най-вероятно. А може би имаше и надежда за идването им следващия път...не знам, но когато автомобила зави по асфалта и потегли към града, по лицето му се спусна тъга и някаква странна болка...не от тези душевните явно, защото сви страните му и го напрегна. После се изкашля издълбоко и погледна към мене.
Аз бях съседа, който също си идваше понякога, но главно за лов ползвах наскоро закупената къщичка и набързо стегната. Обикновено, в битуването си по тези места, ходех на пернато - имаше гривяци и бекаси, но при откриването се навъртаха гургулици и пъдпъдък. Бай Живко определено знаеше как да поддържа интереса ми към пилешкия лов - самият той в ранини нарамваше старата белгийка и ме чакаше пред портичката на създадена от мене пейчица. Натутвах се набързо и излизах. Обикаляхме нивята,лозя, имаше канали - блатясали от едно време, но събираха вода и птиците се навъртаха тук. Стария имаше рошав пес с далечни чистокръвни роднини, чиито следи се губеха из кучешката общност на местните улици, но беше запазил силното си обоняние и явно с немного труд, бе придобил навиците на пилищаря - търсене, стойка, намиране и донасяне на дивеча. А тези моменти явно са били безбройни.
Само дето сега бай Живко нещо не искаше да ходи много. Беше отслабнал, имаше болнав вид! Предположих, че времето, което вървеше еднакво за всички, напомняше за себе си! От него научихмного за този иначе на вид не толкоз атрактивен лов ...което не е вярно. Имах случай на отстрелян огромен глиган, който едва не ме погуби преживе, но не бях чак тъй притеснен, както от това дали ще сваля клетата гургулица в невероятно бързия и полет. Изкуството да накараш оловните сачми да намерят криволичещия бекас из тръстиката изучавах прилежно пак при него. Днес в неделния ден и аз се приготвях да тръгвам към големия град - бях уморен, но доволен от двата ловни дена, когато го чух да кашля издълбоко на вратата.
- Тръгваш ли? - ме попита бавно.
- Ами ... сгъвам цирка и друм - бях нещо весел, общуването с полската природа наоколо определно ме правеше щастлив. На фона на залеза виждах само силуета му - като нарисувана тъмна сянка покрила половината от септемврийското отиващо си слънце. - Какво да ти донеса другата седмица? Патрони и малко купешко пиене, друго?
- Имам си всичко...даже имам нещо за даване! Да те помоля да останеш малко до по-късно...да ти покажа нещо?
Това ме притесни. Оставих събирането на багажа и го поканих вътре - но не влезе, явно пейката пред портичката му харесваше. Седнах до него и го загледах. Правилните черти на лицето му бяха покрити с леко посивяла кожа, страните му бяха обръснати „че да цалува малките“, имаше лека жълтавинка около ноздрите...не беше на здраво. Това редом с дълбокото покашляне, което извикваше спазми на лицето някак си ме притесняваше. Попита ме глухо:
- Ти в богове вярваш ли?
Чак зяпнах!
- Ми що...споменавам Бог в някоя благодарност към доброто, което ми се е случило, ако приемем, че и дявола е Бог- то споменаването е по-често и то нали знаеш как!
- Учен човек си - ходил си, видял си много. Харесвам те защото баш тук си се спрял от целия свят - няма планини, няма райски градини, няма реки, океани...само кър, изоран някъде, посипан с разни отрови...на мене ми е хубаво - тук се родих, тук живях...ама ти?
- Как така „живях“ - хванах се за думата - бързаш ли за някъде!!!
Бай Живко въздъхна тежко, а от гърдите му излезе хрип, който се превърна в дълбока кашлица. Като се успокои му предложих някакви налични хапчета против температура и изстинка, но той махна пренебрежително. После продължи с глух глас:
- Ходих аз на лекар, после дъщерите ме закараха в София...ще ме резнат, че имало нещо вътре...уж да го вадят...азсъм вярващ човек и знам, че и молитвите помагат. Но явно вярата ми била слаба -значи не с тази вяра става, ходих за срамотите и при ходжа - но пак боли и се засилва. Тогава защо нашата човешка вяра не ни помага?
Тема колкото единия космос - и колкото да съм учил и колкото народ да съм научил - хайде отговори! Ала важното беше как да се помогне! Едва по-късно схванах, че думите са риторични - не питаше, не се оплакваше - чудеше се.
- Не те помолих да почакаш, че да ти се оплаквам аз, а за да ти покажа нещо - да видиш що е истинска вяра - тази от която не можеш да се откажеш и дори да те убива, да го предадеш на другите.
Нямаше как да не се притесня, но го загледах с интерес. После влязохме вътре при мен, че захладня в септемврийската вечер. Болен - неболен сипахме по една дребна ракия, а аз се и отказах от пътуването - и утре беше ден. Повече и дума не стана за болеста. Беше му хубаво да си говорим за разните житейски работи. Даже запалих древната говарска печкас два гьоза - тя попуши малко около студените кюнци, но после поде и топлинката пръсна околовръст. По-късно по тъмното бай Живко придоби сериозен вид и рече:
- Наметни някоя дреха, че естудено и да идем до равното полище - така се казваше едно безкрайно равно място, което не се обработваше, защото беше каменисто и обрасло с ниска трева,имаше и кощрява и ни привличаше в лова заради ниските си храсти, които даваха лъжовна надежда на фазаните, че ще се укрият от носа на рошляка. Какво щяхме да правим там - нарочно не го попитах, защото в позамъгленото ми съзнание имаше надежда за някаква приятна изненада. Тръгнахме по позната пътека през лозята, после излязохме около едни ниви и замерихме по акациев синор. Рошавото куче се чуваше да топурка наоколо, но когата наближихме равното полище, Живко повика тихо кучето и го върза. Понеже не виждах добре къде вървя, внимавах, но когато той спря вдигнах очи към небето. Знаете ли какво е ясното нощно небе - всичко друго, но не и черно - светлинки изгряли преди милиони години в далечни светове, пропътували огромни пространства и спрели в човешките очи, като че ли да ни покажат красотата на този наш свят, мъглявини, падащи звезди и тишина...впрочем не беше точно тишина - чуваха се жаби, щурци, насекоми и птици чието име така ине знам, някъде предсмъртно писна някакво животинче. Виждах неподвижния силует пред мен - напрегнати заслушан в нещо или много близко или много далечно. После продължихме катотой стъпваше леко и внимателно, кучето вдигна глава и започна да опипва въздуха, а аз се опитвах да подражавам на движенията им леко поизостанал,внимавайки да не се спъна в някой камък. Изминахме около...не знам колко още,когато те спряха. Понечих да питам що дирим по тези места, но той вдигна ръка към устата си - знак да не говоря. Така се вслушвахме известно време...стори мисе, че чух някакъв шум...леко свистене във въздуха! Излишно е да споменавам, че нищо не виждах, но усетих чуждо присъствие - свистенето се засили - идваше отвсякъде, проникваше в съзнанието ми заедно с едва чути писукания. Нещо летеше около мене, звуците ставаха все повече и изведнъж ме обзе страх. Бай Живко стоеше безмълвен, кучето въртеше глава гледайки в небето и около себе си, но съзнаваше, че не трябва да прави нищо. После изведнъж свистенето и писукането намаляха и като, че ли потънаха в земята.
- Какво е? - едва се чух да питам. Едва сега стария се обърна към мен и постави сухата си ръка на рамото ми.
- Това, приятелю мой, е истинската вяра...по-силна от всички други, по-вечна от вечността...
Нищо не разбрах, но изведнъж чух наблизо: „Пъд-пъдък пъд-пъдък“, а други му отвърнаха със същото. И проумях - беше паднал пасаж пъдпъдъци. Знаеше се, че от тук поемат към морето, а после към Африка! Но никой не беше разбрал как и кога гоправят - нито на идване, нито на отиване. А аз станах свидетел - изживях го - не ги виждах, но усещах присъствието им на някакво друго ниво. Надявам се бай Живко да не беше ми се присмял, дадох си сметка и какво съм представлявал тогава.
Прибирайки се отново внимавах къде да стъпя, но ми беше леко, някак ефирно - аз присъствах на чудо - нощния прелет натези най-малки кокошчици - вечните пътници - пъдпъдъците. А бай Живко си говореше тихичко:
- Това е истинската вяра - неосъзната и изпълваща до гроб - трябва да дойдат за да родят по нашите места - само тук се ражда живота им, да се нарадваш на полята с прясна храна и после да поемеш отново към мъченичеството си там в топлото. А ти, приятелю да знаеш, че това време идват - часовник са, днес един-два видяхме, но ноща е друго нещо - белким имаш наследници дето се интересуват - па ги доведи - това къде ще говидят!

Ходих и поразпитах в болницата - имах доста приятели - нямаше да издържи операцията и го знаеше, но се беше съгласил и подписал без да разберат дъщерите му.



гр. Плевен,22.10.2020 г. Анелин
Всяка сутрин в Африка, една антилопа се пробужда. Тя знае, че трябва да бяга по-бързо от най-бързият лъв или ще умре.
Всяка сутрин един лъв се пробужда. Той знае, че трябва да надбяга най-бавната антилопа или ще умре от глад.
Няма значение дали си антилопа или лъв, когато слънцето се покаже... по-добре започни да бягаш.

Африканска поговорка
0

#2
Потребителят е онлайн   moleca 

  • Златен Потребител
  • PipPipPipPipPipPip
  • Група: БГ Лов ГРИЗЛИ
  • Мнения: 1320
  • Регистр: 19.08.09
Браво!
Както винаги - заинтригуващо!
Поздрави!
0

#3
Потребителя е офлайн   gambit67 

  • Напреднал Потребител
  • PipPipPip
  • Група: БГ Лов ГРИЗЛИ
  • Мнения: 73
  • Регистр: 15.06.08
Благодаря и аз, за прекрасния разказ!
Поздрави и до нови срещи..... тук!
0

Сподели темата:


Страници 1 от 1
  • Не можете да публикувате нова тема
  • Не можете да пишете в тази тема

1 Потребител(и) четат тази тема
0 потребители, 1 гости, 0 анонимни