Моят лов на чакали
Беше преди много години, края на септември. Разчу се, че лисиците не мрат от „рубеола“, каквато беше „тайната дума“, а има епизоотия от бяс. Тогава работех болести по хищниците. Четирима колеги ни пратиха по южното Черноморие да трепем животни за изследвания. Единият от нас хартиса някъде по пътя при една засукана мома, така че пристигнахме само трима. Настанихме се в две празни бунгала на един известен тогава къмпинг. Бяха две, щото ме беше ухапала лисица, която бях уловил и се опитвах да дресирам, и ми биеха ваксина против бяс. Колегите учтиво ме помолиха да се пръждосам през нощта, щото да не вампирясам и да ги нахапя.
Районът гъмжеше от чакали. Използвахме всички знайни и тайни методи и средства, ама само изгладнели след сезона псета. Една вечер чухме стъпки и се огледахме за оръжието, когато вратата се отвори. Юнакът, който закъса по пътя, се появи внезапно. От него лъхаше на тия дни отворена копърка, съответно го помолихме с ритници да иде да се къпе. Върна се след един час, като си показа само главата с молба, някой да му даде назаем едни долни гащи, ама чисти, че неговите се разпаднали, докато ги перял в прибоя.
Понеже не ставах за компания – не пиех, заради ваксината, а тъкмо отказах и цигарите, че ми пречеха на нощната варда, отидох да спя. Тъкмо ме унесе и някой открехна вратата. Замерих го с едно бренеке, щото не докопах нищо по-тежко. Утре заран блудникът беше с цицина на челото, ама каза, че се е ударил, като затварял вратата… не, че е важно. Но с гордост ни показа нощната си слука – един чакал. И до сега си мисля, че животинката е дошла, привлечена от кецовете му и е умряла от отровната им смрад.