НА ЛОВ ЗА ВЪЛЦИ В КУРТЛУДЖА

НА ЛОВ ЗА ВЪЛЦИ В КУРТЛУДЖА
Най-после започна да прехвърча лек сняг. Гледам през прозореца и си представям как през съботния ден ще тръгна нагоре по реката за патици. По едно време звъни телефонът. Вдигам слушалката и отсреща чувам гласа на стар приятел. Няма да е случайно обаждането, мисля си, докато разменяме обичайни поздрави. Наистина – „бомбата” избухна! Получавам предложение сутринта в петъка да тръгнем нагоре към Родопите. За ловна хижа „Борово” в местността Куртлуджа. Казва ми, че имало две глутници вълци и изтребвали елените на ловното стопанство...Свободен съм и веднага се съгласявам. Никога не съм ходил преди на лов за вълци.
Поне три пъти през ноща се събуждах да погледна часовника време ли е да ставам. Най-сетне и този момент дойде! Всичко бях приготвил от вечерта: пушката, патроните, топли дрехи, обувки и храна. Призори продължаваше да вали и трупаше ли, трупаше сняг...
Тошко, приятелят ми, ме чакаше готов пред техния блок. Потеглихме. Ето ги първите стръмнини на Родопа – пъплехме бавно по дефилето на Стара река. Пътят /какъв ти път-една току-що разбита пъртина!/се виеше покрай скали и дерета. Мисля си-връщане назад няма. Молех се да не срещнем камион, но се случи точно това. Рзминахме се на сантиметри.
Достигнахме село Нова махала и продължихме нагоре по виещия се като змия път сред потъналата в сняг планина към Куртлуджа-старото име на горското стопанство. На около километър от него срещу нас се зададе джип. Оказа се, че хората в него бяха решили да ни посрещнат, обезпокоени от нашето закъснение. Наистина ни помогнаха. Скоро след срещата ни се бяхме настанили около бумтяща печка. След около час потеглихме към ловна хижа „Борово”-сега вече с „УАЗ”-ката на лесничеите.Шофираше Неждет-един от тримата братя егери, абсолютни професионалисти в ловния туризъм.През цялото време ми правеше впечатление спокойствието и увереността, която излъчваше лицето му.
Късно след обяд пристигнахме в хижата. Разтоварихме багажа и бързо се отправихме към местността, където Сабейдин /най-малкият от братята егери/ предишния ден забелязал пресни следи от хищниците. Оставиха ме на първото чакало. Запристъпвах по стръмнината вдясно от пътя към малка полянка, заобиколена от борови дървета с натежали от сняг клони. От към високия й край се издигаше чакалото, което ми заприлича на къщичката на Баба Яга от приказките. Изкачих се на площадката и влязох в едно тясно помещение-като в кутия за обувки. Настаних се на стара двойна седалка от автобус и поставих пушката на скута. Зачаках...
Погледна наляво,погледна надясно и после в обратния ред. Гледах, гледах...докато не започнаха да ми се привиждат какви ли не животни. Дневната светлина си беше заминала. В чакалото и извън него цареше здрач и тишина. Клепачите ми се отпускаха уморени...
Видях го съвсем ясно. По необясними причини здрачът бе изчезнал. Можех да забележа различни подробности: козината, цвета на очите, изплезения език и парата, излизаща от отворената уста, огромните зъби. Той се приближаваше, като от време на време се спираше, повдигаше леко главата си и душеше премръзналия въздух. В жълтокафявите му очи се четеше недоверие, страх и някаква тъга. Бях забравил за елените и ми стана мъчно и неловко, че съм се скрил в „малката къщичка на Баба Яга” и го дебна от засада. Пушката продължаваше да лежи в скута ми. Хич и не мислих да се прицелвам въпреки, че стоеше толкова близо пред мен. Не можех да си обясня как съм попаднал сред тези гори, отрупани със сняг. В главата ми се рееха мисли и чувства в безпорядък...Изстрел! Вълкът подскочи високо, почти до върха на дърветата, и тупна върху белия сняг. Всичко наоколо почервеня в миг и започна да пълзи по стълбите на чакалото. Свивах краката си и се опитвах да извикам...
Отворих очи и без да мигна стоях вцепенен, докато всичко си дойде на мястото. От време на време се чуваше глухо туптене от падащ сняг. Невярващ, че всичко е било сън, продължих да се взирам към призрачно белеещата се полянка.
Времето бавно се промъкваше между отделните тупвания на падащия от клоните сняг. Без каквото и да било вълнение забелязах едро тъмно петно, което се отдели от дърветата. Заприлича ми на голямо куче. Натиснах спусъка. Силен гръм и огнен пламък пред мен!...Почти нищо не видях в момента на изстрела. След няколко секунди, когато очите ми свикнаха с тъмнината, видях мъртвото тяло на животното, проснато върху снега. Не беше куче, беше вълк. Но чудно- нямах чувството, че съм герой. Все едно ми бе дали ще получа хиляда и петстотин лева и два кубика дървен материал.
По-късно, в хижата, когато бяхме насядали около масата с ядене и пиене и огънят в камината весело пращеше, случилото се започна да придобива други измерения. От виното ли, от дъхавите пържоли ли или може би от уюта и веселата компания ми се отвори една приказка- не ти е работа! Едва ли не вълкът се бе покатерил по стълбите на чакалото и аз собственоръчно го бях убил с ловния си нож... С оня нож, който използвах само за рязане на сланина и хляб по време на ловните излети за патици по реката.
Сега и аз си имах своя собствена история за лов на вълци. Можех да я разказвам, да я доукрасявам, но само аз си знаех какво съм видял и какво съм почувствал в оная полудрямка в началото преди действителния изстрел. Така тази ловна история си остана завинаги в две части. Онази, свързана с хармонията в природата, си е лично моя. И втората- действителната и украсената- за приятелите ловци.
АТАНАС ВАСИЛЕВ - НАЙК

БГ Лов Форум: НА ЛОВ ЗА ВЪЛЦИ В КУРТЛУДЖА - БГ Лов Форум