Вход
Регистрация
Помощ
„...Един приятел,
може би последен,
може би единствен
изчезва без остатък...
Една цигара става пепел,
а водката е недопита...
отива си – завинаги,
завинаги отива- в страна,
която по-го заслужава...“ ...посвещава ни друг наш погубен поет Цветан Начев.
Бате Доне,
сега дописваш в твоята вселенска книга...
... Че, вярваш в нас и знаеш...
Вървим.., в нарушение сме и това ни стига..!
Лазар Мурджев
БЛАТОТО
Йовчо пак беше донесъл сумати вкусотии от Малък манастир. С дъха на южняшкото грозде и биволско сирене неусетно се връщахме в ловните полета на спомените, там където ще бъдем все заедно и винаги, дори и когато вече ни няма - мисъл, писмено синтезирана от Дончо Цончев, като много други, дали началото на осмислянето на истините наши. Позвъних му веднага. Исках да поговорим за куп неща. Бях го чел скоро някъде по вестниците. - Трябваше най-после някой да го каже - му рекох - това със славея и Съюза на писателите, дето стана Мултигруп. Няма човек един писател къде да види, а те нали и не пишат вече през последната "петилетка". Ще се радваме на "Мерцедесите" и здравите момчета, дето и когато са писали съюзните писатели, пак не са ги чели, щото са били заети с тренировки и състезания. И ето - прославиха България! Сега нека си карат "Мерцедесите" и да правят Банки от писателските кабинети, пък те дано без канцеларии прописали. - Ела! - казва бате Дончо - Ела, Лазаре, да ти прочета нещо. Нали е шефът на Школата, изпълнявам веднага и бързам да чуя първи от устата на автора някои думи Господни за новите истини. Пък съм му и стара муза, видим ли се - изпаткал два разказа, ей така, на майтап, все едно дубле от чифте. С времето пъдпъдъците, зайците и всички "диви джентълмени" стават все по-неуязвими от това чифте, но за сметка на това дублетата върху белия лист са безкомпромисни и точни. Там няма празно! Чак се замислих за литературно четене в бившата сграда на "Съюза на писателите" всеки вторник и петък за новите собственици. Автор и водещ - ДОНЧО ЦОНЧЕВ. Та като ми беше влязла в главата тази актуална мръсотия, покрай дублетата и гроздовата на Йовчо, мисълта ми отлетя много назад във времето, когато бяхме момчета, имахме време да зяпаме в душите си, търсехме истините и кумирите си навсякъде. Ходехме на лов с Толстой, с Емилиян Станев, с Вишня, слушахме Гершуин на "Улица Консервна", Виетнам, Афганистан, Бжежински, "Земя, като една човешка длан" и какво ли още не в безкрайната съпротива на живота ни. Всичко беше хубаво и мъдро до онзи ден, в който едно изречение ми взе акъла. Тя си беше моя тази мисъл, чувствах си я от всякъде, беше моя същност. Можех дълго да обяснявам значението й, но никога не успявах да я изясня докрай. До онзи хубав ден, в който отворих произволно в квартална книжарница малка книжка с ловни разкази от някой си български автор - Дончо Цончев. Сега знам, че и той така от произволно изречение оценява непознати, а и именити автори. Слагам пръст по средата на случайната страница /като днес си го спомням/ и прочитам: "Вървя, в нарушение съм и това ми стига..."
От този момент бях член на "Школата", онази школа, неуязвима и непреходна с годините, за тази конспирация на духа и вярата ни, за която влизаме в огъня, кълнем се в децата си и можем да ги гледаме в очите. На остров "Персина" едно мъгливо утро ни събра с истините на своята същност. Дълго разговаряхме за всичко наоколо и в душите ни, а след около месец, в един студен февруарски ден "Литературен фронт" бе разграбен за часове. Бяха поместили разказа на Дончо Цончев /вече бате Дончо/ - "Потъващият кораб", в който категорично отреди мястото ми в “Школатa”... С тези мисли достигнах последния етаж на кооперацията, в която живееше "шефа на Школата", на нашата “Школа” - свята и истинска, истинска като любовта към земята ни и всичко свято в живота, нашия живот с дивите джентълмени на съдбата, събрала ни тук с вечността на мислите си. Приземихме се с купища избити пъдпъдъци за 3-4 метровата дистанция, измината от външната врата до камината, бълвайки диващини и небивалици от откриването на сезона. Нещата бяха прости и ясни, като песента на онзи славей, там на ъгъла при просяка с инвалидна количка, промъкващ се сред "Мерцедесите" и гардовете на новото време. Радвахме се на срещата по свой начин. Имаше и какво да си кажем. - Имам нещо за теб, стига с тоя лов, ами слушай интелигентните хора к’во правим - рече на един дъх Негово Величество "Школата" и с някакъв ръкопис в ръка, готина шапка и дънки, кръстоса крака пред камината, запали цигара и... Останаха две неща, запечатани дълбоко и завинаги в мен.
"БЛАТОТО" и очите на този човек, вечните диви, млади и непокорни - даващи и вземащи без мярка, с блясъка на онзи дух, осъэнал себе си и времето на своята съпричастност там, В БЛАТОТО - ПОТЪВАЩ ВСЕ ПО - ДЪЛБОКО В ЛЕПКАВАТА МАТЕРИЯ НА СЪДБАТА СИ, КЪМ БЕЗСЛАВНИЯ КРАЙ НА ПРОСТОСМЪРТНИТЕ, КЪМ ДЪНОТО НА МОКРИЯ МРАК, БАВНО И НЕПРЕКЪСНАТО - НАДОЛУ, НАДОЛУ КЪМ ВЪЗМЕЗДИЕТО! Една пушка, уреда за смърт пред лицето му, преди да изчезне в лепкавото наоколо. Здраво вкопчан в цевта й, насочил я към себе си, Емилиян Станев задъхан изтегля товара в своите крака... Товара на един живот от блатото на съдбата... Защо всеки на този свят си няма един Емилиян Станев или един славей и една школа и всичко, което му е достатъчно, за да бъде и въпреки БЛАТОТО да ни има...?!
Послеслов - Дончо Цончев на 70 години ...Йовчо пак беше донесъл сумати вкусотии от Малък Манастир. С дъха на южняшкото грозде и биволско сирене неусетно се връщаме в Ловните полета на спомените, там където ще бъдем все заедно и винаги, дори когато вече ни няма... ...телефонът иззвъня остро. Погледнах часовника - бе 3:47... - "На страница седемдесета от моята житейска книга вървя, в нарушение съм и това ми стига." За да мога да заспя, трябваше да ти го прочета - чух гласът на рожденика и връзката прекъсна...
Обратно горе
