[Katena4o]

Бях на най-крайната пусия, високо в планината. Като че ли с часове се изкачвахме с уазката, а слънцето вече съвсем не беше ниско. От съседния ловен район прехвърли сърна, а след нея две кучета... Сърната беше видимо ранена, ако беше наблизо нямаше да се поколебая да й прекратя мъките... Но тя мина далеч и заби в едно огромно море от къпинак. Кучетата след нея, а след малко дойде и едно от нашите... По едно време спряха на място, нашето куче набързо изгони чуждите и започна да лае на място, явно сърната беше издържала само до там. Обадих се на председателя и се разбрахме да отида да я потърса, останалите колеги над мен бяха предупредени, за да не ми пръснат черепа случайно..

В началото беше лесно, но след малко се озовах в кошмарен къпинов капан, не стига че къпинака висок, ами се оказа, че под мен няма земя където да стъпя - нападали дървета и много шума въру тях бяха сътворили идеалния капан за хора - оплиташ се в къпинака, но не можеш да се движиш защото пропадаш на метър дълбочина между дърветата.... Гонката беше много дълга и никой не разбра как се борих почти час на живот и смърт и то не за да се измъкна, а за да стигна по средата до едно спасително островче от лещникови храсти, където нямаше къпини. За връщане назад не можеше да става и дума! Дрехите ми не съществуваха вече в оригиналния си вид, бяха на парцали, а на всичко отгоре, докато режех и сечях бодливите врагове с ножа успях да си нараня крака....

Някъде близо до островчето още лаеше кучето и реших, след като си почина малко, да потърся дивеча.... Но кучето много скоро се отказа и вече нямах индикатор. Направих няколко плахи опити, но не ми се прекосяваше още къпинак в грешната посока. Тогава вече мислех дали и как ще се измъкна, при това без да ме разберат колегите, че сам съм се хванал в безумния капан. Освен спукването от бъзик, щяха и да се притеснят защото съм им гост... Имах добра позиция за измъкване - право надолу. Къпините бяха по-ниски, дървета нямаше, но се слизаше в невъобразимо дълбоко дере, при това с неизбежното дране на краката ми, а после трябваше да изкача всичко чак до горе по отсрешния гол баир.

Обадиха ми се вече с лека тревога, казах, че не съм намерил сърната и се връщам. Тръгнах надолу, беше доста по-лесно, но се отдалечавах от сборния пункт, а вече бях зверски изморен и гладен от борбата с високия къпинак... Бях пропадал 7-8 пъти между дърветата под къпиновото море, краката ми целите ужулени и кървясали. Все пак стигнах до долу и след кратка тържествена почивка започнах лека полека да катеря баира по стара пътечка. Стигнах след около 30-40 мин. до джипа и със задоволство открих, че колегите не са там. Причината беше, че са отстреляли голям трофеен глиган, който се опитваха да свлекат по отвъдния склон през няколко километров преход по едно дере през гората. Непосилна задача, както се оказа по-късно... Раницата ми не беше в този джип, но намерих бутилка вода и я пресуших. Съблякох мокрите дрехи и зачаках един възрастен ловец, с който щяхме да слезнем с джипа долу до асфалта. За сега нещата преминаха с малко умора и съсипани дрехи. Но все още не знаех какво ме чака!

Човека дойде, разменихме две приказки и тръгнахме надолу. Незабравимо удоволствие - да седна и да се отпусна в меката седалка. Почти заспах. Заобиколихме планината, след малко спряхме на пътя и се приготвихме да чакаме колегите. Бях малко раздразнен заради вълчия глад, който ме тормозеше, но реших, че това е бял кахър и ако трябва ще чакам до вечерта. Телефонът на ловеца звънна и след две-три минути разбрах, че ще имаме още приключения. Колегите, които сваляха глигана от планинат бяха зациклили, много паднали дървета, а нереза тежък и ги беше изморил още преди средата на пътя, който им предстоеше. Решили да го разфасоват там, но нямаха раници в които да го пренесат.

Възрастния ловец не знаеше за моята малка сутрешна авантюра и най-логично ми предложи, като по-млад, да изпразня всички раници от джипа, да ги сложа на гръб и да „припна” нагоре да им ги занеса. Обясни ми как да стигна „ще държиш все дерето” вика. Направи се, че не забелязва скептицизма изписан на лицето ми. Тръгнах. Първият километър беше горе-долу лесен, покрай дерето, по поляните. Колегите бяха инструктирани да викат от време на време за да се ориентирам, но все още не ги чувах. Когато поляните свършиха изчезна и дерето. Потърсих, повъртях се, но умората все ме караше да сядам. В голяма безисходица влезнах – не знаех на къде да продължа, пък не ми се и връщаше защото много разстояние бях отхвърлил. След десет минути взех решение и се върнах, но то беше едно връщане. След всяка поляна сядах, не можех да си овладея биенето на сърцето. Малко хора знаят, че имам сърдечни проблеми още от 18 годишен, които се оказаха препятствие за много мои начинания през годините.

Човека се уплаши, че съм се върнал. Ловът е сериозна нещо, колегите разчитат един на друг, но ме разбра, даже се ядоса, че е пратил гост ловец да търси горски проходи без да е стъпвал там преди. Каза, че тръгваме заедно, той ще води, но ме втрещи още повече като разбрах, че джипа му не се заключва и трябва да вземем пушките с нас. Както и всички налични бутилки с вода защото другите колеги вече умирали от жажда. Сигурно си представяте картинката – не можех да направя и пет крачки повече, но тръгнах след колегата. Умишлено изостанах за да мога да сядам от време на време да си успокоявам сърцето. Колегата беше доста възрастен и след първоначалното „дръпване” в растоянието, започна и той да присяда. Малко помалко го настигнах, точно там, където бях се отказал да продължа защото не намерих пътя. С облекчение видях, че и колегата не го откри веднаха, имаше „увиснали” дървета до земята, оказа се, че трябва да преминем през тях с не малък конфликт с клоните им. Когато пресякохме тази „завеса” вече бяхме в гората, дерето се виждаше ясно, но тогава не знаех какво още ме чака!

Дерето вървеше полегато нагоре, в началото не много стръмно и горе-долу чисто, но съвсем скоро наклонът се промени, а на пътя се появиха нападали огромни дървета. Трябваше да ги прескачаме или пропълзяваме под тях. Бяха толкова огромни, че се почуствах като лилипут. Колегата отново вървеше с няколко дължини пред мен, но с изненада осъзнах, че кризата и умората ми е преминала и в момента ходех стабилно, като на автопилот. Е, нямах сили да подскачам и да си татаникам разбира се. Така минахме едно сериозно разстояние. Вече чувахме колегите някъде отпред. Подвикнахме им и веднага дотича един младеж, майстора на глигана, преливащ от енергия не само заради младостта си, но и от вълнението от голямата слука. Взе багажа и се върна като дива коза, просто изчезна някъде напред, докато ние направихме няколко крачки. Бях много задъхан, едвам си пълнех дробовете. Дори сега, докато пиша тези редове, започнах да дишам трудно - толкова ясно си спомням преживаното. В един момент осъзнах, че нещо не е наред, не можех да си поема дъх. Оказа се, че е заради непоносимата смрад на нереза. Беше се разпространила в радиус от 40-50 метра. Все пак се добрахме до колегите, макар и вече на четири крака, защото последните метри бяха хем стръмни, хем отрупани с нападали дървета.

Почивката ни дойде добре. Колегите довършиха разфасоването. Едвам събрахме месото и главата в наличните раници. Гръбнака и кожата оставихме. Колегите нарамиха багажа и тръгнахме обратно. Отново включих автопилота. На връщане беше по-лесно, но въпреки това изостанах защото краката ми трудно ме държаха. Малко помалко изостанахме с един колега, който носеше най-голямата раница пълна до пръсване с месо, течеше кръв, раницата отдавна беше подгизнала, колегата тепърва кървясваше по гърба.

По едно време усетих накъде вървят нещата. Аз съм висок и едър, но пред колегата бях като третокласник – беше огромен и як, но въпреки това започна да се изморява. Когато стигнахме до мястото със завеса от клони, където след това започваха поляните, колегата рухна. Имаше тежки праблеми с коленете и кръста. Невъзможно му беше да върви по страничен наклон, а точно това ни чакаше. Все пак бях си починал малко от вървенето надолу без багаж. Полежахме пет-десет минути и после поех раницата на гърба си. Като усетих колко е тежка, веднага осъзнах, че няма да направя и десет метра с нея. Беше невъзможно, предвид тежкия ден до тук. Но е учудващо на какво е способно човешкото тяло и воля, когато е заложено достойнството ти. Тези хора са планинци, за тях моят тежко прекаран ден е ежедневие. Не исках да се изложа пред тях, така всеки път като идвам на гости щяха да ме гледат с пренебрежение. Затова тръгнах, ходих и стисках зъби чак до края, направих само една почивка, за разлика от идването ми, когато направих десет. Откъм джипа вече се чуваха весили подвиквания и закачки към нас. Когато стигнахме, с удивление разбрах, че тези хора оценяват какво сме направили с възрастния колега, както и на връщане с едрия колегя. Получихме много потупвания по гърба и благи думи.

Вече беше четири следобят. Не бях ял от пет сутринта. Колегите започнаха работа по месото. Направих плах опит да им помогна, но като че ли с някакво мълчаливо съгласие помежду си не ме допуснаха, пратиха ме да почивам. Смятам, че тоя ден ме приеха вече не само като гост. По-късно си тръгнах, пътя до София беше блажен, през повечето време разказвах случката по телефона на близки и приятели. Вечерта вкъщи ми се наложи да правя още физически усилия, не знам от къде намерих сили. Следващите два дни се чувствах като сдъвкан от крокодил, изплют и стъпкан от хипопотам.

Ето това за мен е истинския лов на диво прасе в България!

P.S. Вечерта на колегите от ловната дружинка е протекла в пиене, мезета, веселба, а на другата сутрин в неделя – отново на лов.
За тях няма умора чак докато легнат в дървения сандък...

[СОНЯ АНДОНОВА]

Истински лов е,колега,желая ти още много такива.Браво за разказа!

[Ico1985]

Прекрасен разказ и доста увлекателен

[Minchev]

Е не е като да ходиш за гургулици.
Затова харесвам повече пилешкият лов.

[lifemax]

Страхотен разказ! Още от началото те грабва! Трябва да го разказваш на внуците

[yankan]

/>

[Емил Александров]

Minchev написа на 04.06.2013 - 21:36 :

Е не е като да ходиш за гургулици. />
Затова харесвам повече пилешкият лов.

Подкрепям те.

[emil2807]

Поздравления колега!Хубаво си се сетил!Но дай насоки за развитие

[Borizanov]

Колега, бих искал да ти стисна ръката! Обикновено в такива ситуации човек открива в себе си сили за неща за които никога не би и повярвал че е способен.
Това е и начина да станеш част от дружината, а не да си "поредния"... В такива ситуации се завързват и много истински приятелства.

[Любо Димитров]

Много добре Владе! Чудесно описано преживяване.
Имал съм няколко такива, но не съм човек на перото. Ти обаче си го разказал супер!

[Katena4o]

Сърдечно благодаря колеги!


Тези две снимки са запечатали спокойната пусия рано сутринта, когато все още не знаех какво ме чака... както и виновникът за големия зор:

Прикачени миниатюри

• 
• 

[piri]

Хайде и мен да ме включите в клуба. Глиганът е 5-6 годишен, 20-21 см зъби, бронзов или молко под бронзов медал. Пусията също си я бива.

Началото на разказа е развалено от скапаните ви съседи по лов. Но хубаво че го споменаваш. Имаш писателски талант. Като си участвал в лова си го и осмислил а не саво така сухичко, както биха го дали мнозина...

Поздрави!