БГ Лов Форум: Песента на гончето - БГ Лов Форум

Към съдържанието

Страници 1 от 1
  • Не можете да публикувате нова тема
  • Не можете да пишете в тази тема

Песента на гончето

#1
Потребителя е офлайн   Adrian Petrov 

  • Бронзов Потребител
  • PipPipPipPip
  • Група: БГ Лов ГРИЗЛИ
  • Мнения: 409
  • Регистр: 27.06.08
На тези ловци, които създават, отглеждат и развъждат традиционните български породи ловни кучета.

Беше лято, слънцето весело се смееше и огряваше хубавата Българска земя. Жега. Само там, където дебелите сенки на дърветата закриляха се усещаше приятно.
Двама приятели се срещнаха в предбалканското село Х. По-младият търсеше малко кученце от ловна порода. В Северозападна България нямаше голям избор- ни дратхари, ни курцхари, а пък като кажеш,,териер” хората мислеха, че това е куче за бой.
Ала по-старият събеседник напъти младият ловец към скътано балканско село.
Мина, не мина и един очукан опел се тътрузеше по тесен асфалтов път към Игнатица. От двете страни на пътя се бяха свели дъбови клони, сякаш изморени от жегата климаха. Двама пътници имаше в колата- младият Пламен и друг един, с побеляла коса- Петьо. Скоро стигнаха до една крайна къща в селото, надвиснала над едно дере. Двамата пътници търсеха Стамен.
Стамен го нямаше, но излезе старият му баща.
-За какво идете?- попита игнажденинът
-Със Стамен имаме уговорка за кученце…
И тримата влязоха в чистият селски двор на къщата. По всичко личеше, че в къщата живеят подредени и работни хора. По циментираните пътечки нямаше прах, а по стените на къщичката висяха низи с едър балканси лук.
-Ей ги отзад са кученцата, до коша с царевицата.-каза възрастният Игнажденин- Остана свободно само женското. Вземете го, то вече може да се храни и с хлебец.
Двамата взеха малкото черно-кафяво пале в един малък кашон. Кученцето бе спокойно и не се уплаши от нищо. Даже не скимтеше.
-Петьо, извинявай приятелю, но кученцето вече е част от семейството ми. Затова ще се наложи ти да се качиш на задната седалка, а кученцето ще бъде при мен отпред на другата седалка.
Побелелият Петьо се зачуди на младия Пламен, но се позасмя и седна отзад в опелчето.Колата забръмча към Х.

Кученцето влезе в широк селски двор и тръгна след новият си стопанин, като припкаше точно до крачола му. В двора имаше малък гумен басейн, в който се къпеха две дечица- момче и момиче. Те се плискаха и викаха, ала радостта им порасна неимоверно, след като забелязаха тъмната топчица, която се движеше до крачола на баща им. Малкото кутре въобще не се уплаши, а напротив искаше и то да влезе в басейна, което доведе до буйното цвърчене на децата и силното недоволство на майка им.
-Не стигат пет котки, ами и куче си ми довел!- роптаеше срещу съпруга си слабата женица, представяйки си, че и отглеждането на малкото пале ще легне върху крехките и плещи.
-Тати, а как ще го кръстим?- запита русолявото момченце.
-Ще бъде Зъмка, бай Емилиян ми подсказа това име.-шеговито каза Пламен.
Още същият ден малкото куче се запозна с младите котета и майка им. С младите кученцето намери веднага обща игра, но старата котка бе враждебна към него. Но колкото и да бе голяма враждебността, кутрето не се плашеше и продължаваше с опитите за сприятеляване. А когато останеше само, непрестанно душеше миризмите по земята. То обхождаше двора на къщата смело, а когато малките криви крачета се изморяваха, палето търсеше сянка за почивка. Дворът изглеждаше като една малка джунгла- засаден със зеленчуци и плодни дръвчета, той осигуряваше много възможности за разходки на малчуганът. И още на другият ден обувките на стопаните се озоваха на различни места из флората на двора, за ужас на домакинята. Ала котетата и малките деца намериха достоен партньор в техните игри.
От първата минута на запознанството си със Зъмка, Пламен започна да я обучава. Вози я в колата и говореше сякаш със човек на кучето. То свикваше със гласа на новия си стопанин, а когато получи сварен дроб за храна вече обичаше Пламен.
Скоро се започна с водене по малко на каишка, игри с децата и котетата, които приемаха малкото куче.
Зъмка се научи да ходи на каишка, да седи в новата си колибка вързана и да изпълнява някои команди на стопанина си. И когато той идваше при нея, тя го гледаше покорно в очите и очакваше разходка или храна единствено от него. Обичаше децата, но към стопанина си започна да изпитва все по-голяма привързаност. Привързаност, която се засилваше с всяка разходка в гората и с всяко ново хранене.
Първата разходка на Зъмка в гората бе кратка. Но там миришеше, миришеше на нещо привлекателно, на нещо неосъзнато и търсено. В душата на младото куче взе да се надига неосъзнат подтик да тича все по далеч и да открива все повече непознати миризми. А Пламен беше само посредникът между малкото куче и гората.
Към четвъртият месец Зъмка все още се спъваше из треволяците и затова стопанинът и я разхождаше в някоя позната рядка горица. Пламен донесе вкъщи една заешка кожа, която върза с въженце на една лескова пръчка-направи нещо като въдица за примамване на…Зъмка. Кученцето подуши кожата и сякаш се ококори. Като че ток премина през малкото тяло и го подтикна да захапе. Ала кожата подскочи пред муцуната на кученцето и то скочи да я подгони. Пламен въртеше въдицата умело из двора, а Зъмка преследваше с охота кожата. Правеше кръгове, осморки докато докопаше стръвта. Тогава Пламен с мек тон я хвалеше, галеше я по врата и бавно и внимателно вземаше кожата от кучешката уста. И винаги даваше лакомство.
Постепенно с тази игра стопанинът вземаше пушката, заредена с капсул-да не е много силен изстрела- и когато Зъмка подгонваше заешката кожа, се чуваше пукот от пушката.
Лека полека, заряда на патроните се увеличи, и приучи Зъмка към изстрелите. Тя знаеше, че стопанинът и гърми и скоро, когато докопа кожата, ще има награда.
Крачетата на кучето укрепнаха. Пламен я водеше из редки гори сутрин и вечер. Другарството между човек и куче укрепнаха. И резултата не закъсня.
Зъмка беше на около шест месеца. Тичаше недалеч от стопанина си, когато из една сечина изскочи заек. Сърцето на кучето сякаш подскочи и от гърдите му изригна джафкане. Зъмка подгони заека, докато го виждаше, и след като го загуби от поглед, взе да се върти и да души. Ала не успя да оправи дирята.
А Пламен се радваше нейде долу из сечината, сякаш са наградили сина му с почетна награда. И когато видя Зъмка да се връща, въртейки радостно опашка, той приклекна и прегърна кученцето, радостно бърборейки му. А то също изпитваше голяма радост, въртеше буйно цялата си задница с опашката и когато стопанинът го прегърна, Зъмка облиза Пламен по бузата.
Дойде и време за лов на едър дивеч. Пламен водеше кученцето, на което мнозина от дружинката гледаха скептично. То още нямаше хъс да гони едри и страшни животни, като дивите свине, но имаше желание да тича из гората.
Веднъж Зъмка се закачаше с едно друго куче от дружинката. Тя подскачаше весело около него, докато падна на опашката си и заквича жално. Ловците се бяха събрали наоколо и прихнаха да се смеят. Един от по-младите и никога негледал куче ловец ехидно попита:
-Ей Пламене, това ли е твоят свинегон бе?
Пламен се усмихна кисело и си помисли, че не може да се сърди на мъж още несъздал дете или на ловец, неотгледал куче. Но не сподели мислите си. Другият ловец-Генади бе един млад самохвалко и приказчия, но пък имаше редкия късмет често да му излиза дивеч на пусията. И имиджа му растеше. А Пламен не искаше да обиди никого.
В следващите ловни дни, Зъмка бе винаги на лов. Тя нямаше здравите и твърди крака на възрастните кучета, затова стопанинът и не изчакваше краят на лова и за да не тормози младото кученце ловуваше кратко.
Веднъж Пламен и неговото куче вървяха редом с други ловци гоначи в една трънлива местност. Зъмка се спусна в едни гъсти храсти, защото я лъхна силната миризма на мокри фазани. Звънливият и лай и крякането на фазаните недвусмислено подсказваха какъв е дивеча. Но Пламен не желаеше кучето му да гони птици и го извика с команда ,,Ела тук”. И, о изненада! Кучето излезе от храстите, апортирайки един женски фазан на стопанина си. Пламен взе птицата, похвали кучето и го погали, но не му даде награда.
Другите гоначи видяха какво стана и взеха да се шегуват:
-Ей Пачо, кучето те съжали и ти хвана дивеч най-накрая, па ти го и донесе.
Пламен се засмя. Всъщност се гордееше със своето кученце. А фазанът по-късно занесе на един стар ловец, който вече рядко излизаше на лов. Старецът се зарадва на жеста и поблагодари на Пламен и на неговата Зъмка.
Пламен води кучето дълго, докато пак намериха заек. Този път Зъмка гони по-дълго, съумя да го завърти и ловецът да го отстреля. Когато кучето дойде при още топлия заек, сякаш трепна и се оживи. Ловецът позволи на кучето си да посдави малко заека, за да се настърви. И от този ден нататък, Зъмка започна по-лесно да открива зайците, и да ги гони със своя звучен лай…
Дойде и първият сняг. Ловът на диви свине бе благоприятстван от многото следи. Пламен водеше кучето из гората на повод, и когато видя дири на свине го отвърза. Клоните на дърветата се бяха свели от кит и където бе по-гъсто бе и по-трудно за преминаване от човек. Но кучето се промушваше.
Пламен забеляза, че Зъмка стои до едни храсти и е настръхнала по врата. Тя усещаше нещо, но се боеше и бе предпазлива. И преди бе тренирала със стопанина си да открива влачена свинска кожа из храстите, ала сега усещаше инстинктивно опасност. Именно в този момент тя се осланяше на стопанина си. А той не бе далеч и разбираше знаците на кучето си. Пламен се приближи и това бе преломния момент за нервите на стаените животни. Те шумно се вдигнаха и трошейки поеха в противоположна на човека посока. Зъмка сякаш това и чакаше. Със поривист лай тя подгони бягащите животни. Пламен нямаше видимост и не можа да стреля, ала знаеше, че това са диви свине. Отиде до дирите и се увери в предположението си, докато лаят на Зъмка заглъхваше към билото. Човекът се боеше за кучето си. Дали някой стар и опитен глиган не ще се извърне към нея, дали ще се ориентира да се върне... Към пусиите не се чуха изстрели, тишина цареше навред. Пламен чакаше своето другарче. Викаше и свиркаше. Сякаш минутите бяха часове, а гората все така мълчеше, сякаш бе свидетел на някаква тъжна сцена.
В един миг, Зъмка изригна от един снежен храст и се приближи до стопанина си. Цялата трепереше от новата емоция. Въртеше буйно опашка от радост, а Пламен я прегърна, сякаш прегръщаше едно от децата си.

-Абе то бай Славчо и сина му трябваше да вардят там, дето минаха прасетата. Ама решили да се съберат, да хапнат и прасетата се изнизаха. Чернокафявото куче на Пламен ги изкара- развълнувано обясняваше един ловец пред дружинката.-Никое друго куче не лавна дори на дирята. Само Пламеновото бараче гонеше.
Пламен слушаше отстрани скромно. Радост и гордост изпълваха душата му. Бе отгледал и възпитал едно добро куче, което щеше тепърва да развива своите работни качества. А да похвалят детето ти или ловното ти куче, бе най-голямата гордост за един мъж!
Към Пламен пристъпи богато облечен ловец със скъпа пушка и много запален стрелец:
-Пламене, в джоба си имам 500 лв за твоето куче.-с въпросителен поглед каза модерният ловджия.- Като слезем долу, при джипа ми, мога да ти дам още 500.
Всички слушаха. Пламен почувства как в гърдите му нещо припарва. Да продаде Зъмка?! Зъмка, дето я отгледа от парче месо и дето я обичаше като едно от собствените си деца?! Никога!!!
-Слушай приятелю.-отговори тихо Пламен на богаташа- Ти си умен и заможен човек. Пари имаш, ала не всичко в живота е пари. Аз искам да съхраня лова на дядо си. Да го съхраня такъв, какъвто той го е ловувал навремето. Със песента на гончето-верен другар в сполука или пропуск. И слушайки тази песен, да ми пълни душата и сърцето, и да предам на синове и внуци радостта от традицията на древните българи. Кучето си аз не ще предам.
Всички ловци се смълчаха. В мислите им се прокрадна светъл лъч на радост. Радостта на прастара традиция. Пари ще има и след нас, но лов дали ще има, ако ги няма кучетата?
Пламен тихо се обърна, отвърза сезалчето на Зъмка и я поведе към вкъщи. Евтините му гумени цървули, обути върху дебели вълнени чорапи скърцаха по снега и сякаш пееха някаква песен. Песен, далечна на суетата и непозната на богатите хора. В снежната гора сякаш някой танцуваше древен танц с кучето си, отдалечавайки се от всичко превзето.
И изведнъж гласът на богаташа бръмна:
-Пламене чакай! Чакай приятелю, не исках да те обидя! Искам да те помоля нещо. Зъмка е женско куче. Рано или късно ще се окучи. Моля те, запази ми едно паленце. Ще го гледам като дете, обещавам!
Две мъжки ръце се стиснаха в мълчаливо съгласие, насред заснежената гора. Без думи, но скрепвайки силно една мъжка уговорка…


Адриан Петров
Роман 05.04.2020
0

#2
Потребителя е офлайн   Adrian Petrov 

  • Бронзов Потребител
  • PipPipPipPip
  • Група: БГ Лов ГРИЗЛИ
  • Мнения: 409
  • Регистр: 27.06.08
Стойте си вкъщи, и четете бглов
0

Сподели темата:


Страници 1 от 1
  • Не можете да публикувате нова тема
  • Не можете да пишете в тази тема

1 Потребител(и) четат тази тема
0 потребители, 1 гости, 0 анонимни