[Vasil Terziyski]

Бялата горска принцеса:




Снимки: Йото Пацов

[Емил Атанасов]

Много бяла, чак невярващо бяла, за пръв път виждам бяла кошута. На слука ще е. Поздрави и Наслука!

[СОНЯ АНДОНОВА]

Здравейте колеги!Ето нещо и от мен за кошутата...
След оная страшна нощ, в която бе гонена от вълците, кошутата се прехвърли в южните склонове на планината, близо до долината на мините. Тя прекара там цяла седмица и миньорите често я виждаха да пасе или да минава по насрещния склон. Но когато задухаха студените януарски ветрове, Дунка се върна в Тихата долина, край навеса.

Тя намери стадото на десетгодишния рогач, когото Янко наричаше Джели. Джели тежеше към двеста килограма. Грамадните му рога стърчаха като същинска гора. Те бяха необикновено дебели, с правилни, чепати разклонения, с побелели седефени върхове.

Той водеше три кошути, четири млади самки и един двегодишен рогач, който се боеше от Джели и не се отделяше от майка си. Щом Дунка се присъедини към стадото, Джели й повери водачеството, понеже кошутата беше стара и опитна. Тя вървеше напред и силното й обоняние пазеше всички.

Животните бяха наплашени от вълците. Те се придвижваха към хранилките много предпазливо и тревожно се оглеждаха. Големите студове, които настъпиха в края на януари, втвърдиха снега и покриха потоците с лед. Зелена храна не се намираше. Елените ядяха пъпките на дърветата, свличаха мъха от стъблата или ровеха затрупаната от преспи зеленина. Снежната кора не издържаше тежестта им, чупеше се с пукот под нозете им и те пропадаха в дебелия сняг.

Когато времето омекна и снегът започна да се топи, кошутата поведе стадото към една рътлина — широка и равна, изложена на юг и покрита с гъста гора. Първите минзухари скоро се показаха по изчистените от снеговете поляни, а къпините се разлистяха с нови филизи.

Стадото се задържа тук дълго време, а след това започна да се придвижва все по-нагоре, следвайки отдръпването на снеговете. Привечер елените слизаха на паша ниско и се връщаха назад призори, да прекарат деня под някой връх, отдето се виждаше и чуваше надалече.

Снегът по гребена се стопи, върховете престанаха да блестят с преспите си и сиво-зелените пасбища по тях изглеждаха като гълъбови петна.

Дунка поведе стадото нагоре. Сочна трева беше покрила поляните край ниската гора, поломена от бурите. Синият минзухар растеше на цели килими, бодливите боровинки се зеленееха между едрите гранитни камъни, а облаците — бели и раздърпани, минаваха със сивите си сенки съвсем ниско, като огромни, бавно летящи птици. Тук нямаше хора и нищо не безпокоеше елените. От двете страни на върха се спущаха гъсти, тъмни гори, които пропадаха в дълбоки долове.

Така измина април и Дунка стана неспокойна. Тя и нейните дружки започнаха да се отлъчват и да скитат сами. Джели беше хвърлил единия от грамадните си рогове, та сега се освободи и от другия рог. Един ден той изчезна в тъмния, стръмен дол, където се виждаха няколко ели. Стадото се пръсна. Дунка отново се върна към Тихата долина. От опит знаеше, че тия места са най-безопасни. Тя си избра една котловинка, точно под стръмното седло до Горския дом, и през една тъмна, топла майска нощ, когато улулиците гръмко и насмешливо подвикваха, роди своето нежно и немощно теленце. То имаше рошава главичка и големи, черни очи, които гледаха кротко и мило. Кошутата го топли през целия ден, а когато се стъмни, зарови го в сухата шума и отиде на паша.

Беше измършавяла, хълбоците й бяха хлътнали, в очите й личеше тревога, а бледожълтото й огледало бе кърваво. Тоя път се напасе набързо и веднага се върна при рожбата си. Тя трепваше от всяко изшумоляване, от всеки глас, от всяко изпукване на гнила съчка. Гъбарите, които минаваха наблизо, виковете на бригадирите, техните песни, ударите на сечивата и трясъкът на падащите дървета — целият този шум зад Горския дом я караше тихичко да се отдалечава от мястото, дето бе скрито нейното еленче. На третия ден след раждането му то можеше да се изправя на дебеличките си крака и да ходи, ала Дунка продължаваше да го заравя в сухите листа и не го водеше със себе си. Два пъти бе гонила въглищарката. И след като я прогонеше, връщаше се при рожбата си и нежно я гладеше с грапавия си език. Еленчето се тикаше под нея да бозае.

Една привечер, когато полегатите слънчеви лъчи зачервяваха седлото, кошутата излезе да пасе на малката горска полянка, близо до мястото, където бе скрила еленчето. В тия топли и спокойни часове гривеците пееха особено силно и гората се тресеше от техните дълбоки гукания. Дроздовете, черните косове, чинките изпълваха със звучните си песнички мирната майска вечер. Някъде далеч из горите, над които се спущаше синкав здрач, се обаждаха кукувиците, а нощните кани се гонеха по жълтеникавото, вечерно небе.

Кошутата късаше тихичко тревата по поляната. Тя се придвижваше бавно край самата гора. От време на време вдигаше глава и мърдаше уши на всички страни. Беше тихо. Върховете на гората стояха неподвижни, никакъв ветрец не движеше листата. От близкия дол равно пляскаше водата и се носеше мирис на левурда и на гнилост.

Изведнъж по билото на рътлината се чуха тихи стъпки. Кошутата застана като вкаменена. Стъпките наближаваха. Те идваха все по-насам и по-насам — ту стихваха, ту отново зашумяваха сухите листа. Между стъблата на гората се показаха два крака, обути в цървули, после се мярна зелен панталон и на другия край на поляната се появи фуражката на Вълко. Дунка го позна. Беше надушвала миризмата му неведнъж и не се боеше от ловния надзирател. Тя се отдалечи безшумно в гората. Вълко чу стъпките й. Кошутата се спря и като се убеди, че Вълко остана на поляната, упъти се към мястото, дето бе еленчето.

— О, тук ли си? — гласно каза Вълко, когато Дунка отмина. Той беше предприел обиколка по тия места да проучи числото на майките. Две години поред Дунка се телеше в тая местност. Ловният надзирател я търсеше.

Той седна край полянката, прикрит от гъстите клони на един бъзов храст, сложи пушката настрана и се притаи там, разчитайки, че кошутата ще се върне. Стоя дълго време неподвижно, заслушан в тънкото, пискливо жужучене на комарите, които се въртяха край него. Постепенно птиците замлъкваха, долините се изпълваха с мрак, рътлините се преливаха, забулени от синкава мъгла, небето добиваше цвета на златисто огледало и алената руменина около хоризонта чезнеше. След няколко минути светлината щеше да отстъпи на мрака.

Под седлото нещо изтрополя. След това последва пръхтене и тежък скок на едро животно. Ловният надзирател взе в ръце пушката си. Шумът се носеше ту насам, ту нататък, сякаш животното се мяташе из гората.

На поляната бе още светло. Ясно се виждаха дори стръкчетата на процъфтелия синчец, един гнил пън, който се чернееше близо до малка, мочурлива локва, край която растеше висока, остра трева.

Храстите се раздвижваха и Дунка се озова на полянката. Тя подскочи и тутакси се спря. Нещо се претърколи между краката й и остана там. Вълко видя изпъстреното с петна еленче. В същото време от двете страни на кошутата се показаха жълтият лисугер и неговата другарка — въглищарката. Те се влачеха по корем. Кошутата отстъпи към средата на поляната, поглеждайки загрижено рожбата си. Еленчето се притискаше в краката й. Майката пръхтеше ядно. Големите й очи бяха разширени от възбуда.

Лисугерът се провлече на два метра от нея и като показа зъбите си, сви уши. Кошутата се изправи на задните си крака, готова да го удари с предните си копита. Но лисугерът ловко се отдръпна и подмами кошутата към себе си. Въглищарката веднага се озова зад гърба й. Тя чакаше лисугерът да отвлече кошутата по-далеч от еленчето, за да удуши малкото, което щеше да остане незащитено.

В следната секунда екна оглушителен пукот и червена светлина озари полянката. Лисугерът се преметна презглава, опашката му описа широка дъга. Кошутата се хвърли към гората, въглищарката я последва. Пак екна изстрел. Лисицата изврещя и изчезна под приведените клони на един ясен. Само еленчето остана до мъртвия лисугер. То трепереше с цялото си тяло и отчаяно пищеше през носа си.

Вълко излезе от своето скривалище, хвана еленчето и сърдито ритна лисугера. После, като притискаше към гърдите си нежното теленце, което риташе със слабите си крачета, той прегледа мястото, където бе стрелял на въглищарката. Куршумът беше изровил широка бразда във влажната земя. Там се виждаше снопче сива козина.


Той поклати глава и се върна на полянката. Седна на пъна и почака няколко минути. После стисна ухото на малкото еленче и то изпищя като мишче. Той чакаше Дунка да се върне и да се обади на своята рожба. Чака дълго, като стисваше от време на време ухото на малкото. И ето че тя поблея с къс, тръбен зов. Беше далече. Той пак стисна ухото на еленчето и кошутата се обади по-наблизо. Вълко пусна теленцето. То подскочи смешно и бързо се скри в гората.

Вълко се усмихна и си тръгна, като мърмореше под носа си и се ядосваше, че не бе взел със себе си двуцевката вместо тежката бойна карабина

[Емил Атанасов]

Стилно и образно. Затваряш очи и си при бялата кошута. Благодаря за възможността да се върна с тази творба към миналите ми планински спомени. Поздрави и Наслука!

[Иван Грозданов]

Страхотен разказ !

[snipi]

А гладните лисичета......

[Валентин Димитров]

Страхотен разказ.

[ATANAS VASILEV - NAIK]

А гладните лисичета...... Според мен авторката не внушава омраза към лисиците, а по скоро с вкарването на техния персонаж в разказа усилва драматизма в него. Колега snipi вярвам, че СОНЯ АНДОНОВА вероятно някой ден ще напише разказ за живота на лисичета сираци и по този начин ще покаже равнопоставеност на животните в творчеството си, което наистина ме впечатлява със своята многопластова характеристика. Пожелавам музата Мелпомена да я посети скоро!

[hunter-66]

Автор на разказа е Емилиян Станев-Голям писател и Ловец!Вечна му памет!

[анакан]

Късметлии хора сме ловците, имащи невероятната възможност да се докосваме до тази красота практикувайки или не своето хоби.
Успяваме ли винаги да я видим в природата около нас или я подминаваме преследвайки поредния дивеч, слука или бързайки за поредната софра...

[В.Митов]

Прекрасно