БГ Лов Форум: Откриването - БГ Лов Форум

Към съдържанието

Страници 1 от 1
  • Не можете да публикувате нова тема
  • Не можете да пишете в тази тема

Откриването разказ от Първан Киров

#1
Потребителя е офлайн   parvanski 

  • Новак
  • Pip
  • Група: БГ Ловци
  • Мнения: 9
  • Регистр: 09.07.12
Откриването

От изток небосводът изсветля, проясни се, а нощната тъма постепенно стана графитено мека. Пухкавите къдри на перестите облачета бързо побеляха на хоризонта, коремите им порозовяха, и през редките, още сънливи слънчеви лъчи започнаха да придобиват характерните си вълнообразни очертания. Хладината на августовската нощ, сякаш легнала до преди малко върху градинките, тихомълком се вдигна над схлупените селски къщурки, отстъпвайки място на задалия се в далечината летен пек.
Седнал на едно дървено столче в двора на малката си къща, Стоил слушаше песните на птиците, идещи нейде от короните на овощните дръвчета и доволно се усмихваше. Той беше облечен в ловните си дрехи, на бедрото му бе облегнат калъфа с разглобената “ Збройовка “, а в краката му игриво подскачаше пойнтерът Лари.
- Те, те, Лари! – дрезгаво подвикваше на кучето Стоил. – Потрай малко, момче. Още малко и ще нагазим из стърнишките. Ще забиеш нос из гъстите треви и ще откриеш къде са се скрили пъдпъдъчетата. А, ето и Наско пристига.
Придържайки калъфа, той бавно се надигна от стола и се запъти към спиращата пред двора му кола.
- Ей, добро утро, Стоиле! – подавайки главата си през предното стъкло, Наско го посрещна с характерната си, широка усмивка. – Честито откриване на ловния сезон! Пожелавам ти много слука и много незабравими моменти из ловните полета.
- Честито и на теб, Наско!- побърза да отвърне на поздрава Стоил. - Пожелавам ти да убиеш тази година по – голямо прасе от миналогодишния нерез! Гледам, че и Роко си взел днес. Дано двете кучета се сработят и да направим хубав лов.
Двамата ловци се усмихнаха и изпълнени с много очаквания, плавно потеглиха към края на селото, където завиха по посока на “Трите могили”. Гледайки сменящия се пейзаж зад прозореца на колата, Стоил се замисли. Беше ловец с повече от двадесет годишен стаж. Беше посрещал много откривания, но всеки път трепетът в гърдите и тръпката, която не му даваше да мигне нощем, бяха едни и същи. Колко пъти се беше улавял, че като малко дете отброяваше оставащите дни до заветното петнадесето число на август, а в последните години и предварително обикаляше полетата с Лари, за да узнае къде са пъдпъдъците. Той си спомни как тайно ходеше нейде из покрайнините на гората, залагаше капачки от буркани, забити в средата на големи парчета картон, за да провери какъв сноп правят новите патрони. А накрая ловният празник завършваше с голяма софра, сладки ловджийски приказки и много приятни емоции. Винаги първият излет за сезона беше по - различен от останалите.
Местността “ Трите могили” беше равна като тепсия и засята докъдето ти поглед стигне със слънчоглед. С единия си край слънчогледовият блок опираше в широколистна горичка, а с другия докосваше студените води на малък язовир. По средата на това море от слънчоглед се извисяваха три тесни и високи могили, от където идваше името на местността.
- Влез навътре в слънчогледа, харесай си някое местенце, откъдето да имаш добра видимост към гората – от тази посока сутрин летят гургулиците и застани там. По някое време ще мина да те взема с колата и ще проверим има ли пъдпъдъци в стърнишките на “Бозалето”. Хайде, наслука и до после!
- Наслука, Нака! - махна с ръка Стоил и следван от Лари, бързо навлезе сред първите растения. След около стотина метра той стигна до един електрически стълб, където слънчогледа бе малко по – рядък. Свали пушката, измъкна два патрона № 7 и № 9 от кожения си патрондаш, мушна ги в двете цеви, освободи предпазителя и бавно се огледа наоколо. С дълбока прозявка слънцето надникна иззад могилите, като примамливо погали натежалите от семе слънчогледови пити, все едно приканваше сивите, изпъстрени с ръждиво – кафяви краски птици на сутрешно пиршество. И те не закъсняха.
Първата птица се вдигна над крайните дървета на гората, набра скорост и с резки махове на крилата, се спусна стремглаво към слънчогледа. Стоил приклекна и в мига, в който тя прелетя над него, рязко се изправи, вдигна пушката, прицели се и натисна спусъка. Гургулицата се превъртя във въздуха и тежко тупна сред слънчогледа. Лари веднага се спусна в тази посока, бързо се ориентира и след малко се появи като внимателно притискаше птичето телце между зъбите си.
- Браво, момчето ми! – радостно извика Стоил, взе гургулицата, окачи я на висулките и сложи нов патрон в цевта.
Тъкмо навреме, защото над нивата с характерните си зигзагообразни пируети, към него се плъзгаше силуета на втора гургулица. Ловецът мълниеносно прикладва, прицели се в птицата, премести мушката една – две педи пред нея и като не спираше движението на цевите, натисна спусъка. Последва отново тупване сред слънчогледа и нов прекрасен апорт от страна на Лари. Настроението на Стоил неимоверно се повиши. Той вярваше, че щом първите изстрели на откриването му бяха сполучливи, така ще му върви през целия ловен сезон. В изблик на приятелски чувства, той нежно погали кучето по гладката му като коприна козина, презареди пушката и самоуверено зачака появата на следващите, порещи ранното утринно небе гургулици. Птиците се появяваха като изстребители, прелитаха поединично или по няколко и тези, които имаха късмета да не се срещнат със сачмите на ловците, кацаха върху питите и започваха да се хранят. От време на време се чуваха и глухите изстрели на “Бенелито” на Наско, който беше застанал на около двеста – триста метра, в близост до една от могилите. На фона на вдигналото се вече високо в небето слънце, Стоил ясно виждаше оранжевата шапка на приятеля си, показала се над високите растения.
Някъде към девет часа прелетът стихна. Само нарядко някоя птица ще изплеска с крила и усетила, че е закъсняла, ще побърза да кацне на някой от близките до горичката слънчогледи. С натежали висулки, с усмивка на лицето и с лекота в сърцето, Стоил излезе от слънчогледа, а иззад завоя на пътя вече се задаваше колата на Наско.
- Ей, Стойо! Имал си слука, а? Гледам, напълнил си висулките. То и аз не съм пас де, ама все пак не мога да се меря с тебе. Ако искаш да починем за малко, а след това да идем да претърсим “ Бозалето ” за пъдпъдъци? Искаш ли кафе? – попита го той като му подаде голям, сив термос.
Без да чака втора покана, Стоил взе термоса и жадно отпи от ободряващата напитка.
- Росата се вдигна – каза след известно мълчание Наско. – Хайде, скачай в колата и да тръгваме.
Стоил качи кучето в багажника, метна се на предната седалка и бързо потеглиха по неравния, коларски път.
“Бозалето” представляваше някогашен бостан, намиращ се от другата страна на язовира. Миналата есен, след дълбока оран и последваща обработка, местният арендатор го бе превърнал в обширна пшенична нива. След ожънването на пшеницата, се бе образувала хубава стърнишка, осеяна на места с туфи от плевели – идеално местенце за пъдпъдъците.
Двамата ловци слязоха от колата, заредиха пушките и внимателно навлязоха сред ожънатата пшеница. Стоил предварително бе обхождал терена заедно с Лари и беше сигурен, че на това място има дивеч.
Ловът с кучета, работещи със стойка, си е цяло изкуство. Удоволствие бе да наблюдаваш как четириногия ти помощник, доловил прясната дивечова миризма, мигновено се заковава на място и напрегнато се взира пред себе си. На пръв поглед той изглежда спокоен като само едва доловимите потръпвания на мускулите и пламъка в очите издаваха бушуващата ловна страст в кръвта му.
Предположенията на Стоил се потвърдиха. Не бяха навлезли и на стотина метра в нивата, когато в един гъст и нисък каниш, Роко спря. Наско бързо го приближи, застана зад него и приповдигайки пушката, силно извика:
- Дай, момче!
Пъдпъдъкът изхвръкна сякаш изпод лапите на кучето, издигна се във въздуха и пое в права посока. Наско беше точен. Преди изхвърлената от автомата гилза да падне на земята, кучето вече се спускаше към безпомощно пърхащата в тревата птица. Наско лукаво се усмихна изпод тънките си мустаци, взе птицата от устата на кучето и я вдигна високо над главата си:
- Първият за тази година! А, дано да е на слука! – радваше се той, откъсна едно перо от опашката на пъдпъдъка, поглади я по брадата си и я закачи на ловната си шапка.
Двамата приятели продължиха лова в отлично настроение. Не се мина много време и късметът се усмихна и на Стоил. На един синур, изпъстрен с плевели, Лари спря, вдигна предното си краче и направи стойка. Стоил освободи предпазителя на пушката, застана зад кучето и леко го потупа с ръка по гърба. От високите треви шумно избръмча с крилата си едър пъдпъдък. Стоил вдигна пушката, внимателно се прицели и натисна спусъка. Виждайки, че птицата е ударена и от прилива на адреналин, той почти не усети ритането на оръжието. Лари пъргаво се спусна, за да донесе падналия дивеч, когато пред краката му се вдигна втори пъдпъдък. Стоил внимателно следеше ситуацията – мигновено вдигна пушката и с втория изстрел порази и втората птица.
- Ей, Нака! – силно се провикна той. - Обичам го този спорт! – и преметна пушката си през рамо като герой от уестърн.
Наближаваше обед и силното лятно слънце вече жежко напичаше изпръхналата земя. Доволни и изпълнили нормата, Стоил и Наско се насочиха към колата. Както нерядко се случваше по време на пъдпъдъчия лов и този път Фортуна се пошегува с двамата ловци. На метри от колата, Стоил посегна да изпразни пушката си, когато ненадейно от краката му се вдигна малък заек. Присвил уши, той с големи скокове се втурна към гората, последван от кучетата на ловците, които с дрезгав лай се спуснаха след него.
- Остави ги малко да потренират и да се раздвижат! – с нотки на зевзешки хумор каза Наско и весело подсвирна след отдалечаващите се животни.
Около обед те се прибраха в село, взеха си раниците, приготвени от вечерта и качвайки се в колата, се отправиха към ловната хижа. Там вече се бяха събрали всички ловци от дружината. Масите бяха препълнени с най – различни ястия: красиво наредени луканкови салами, гарнирани с фини парчета сирена и кашкавал; шопски и овчарски салати, нарязани в големи пластмасови чинии; дивечова пастърма, оваляна в разнообразни подправки. Носеше се благоуханен аромат на печени меса и курбан, звучеше весела музика, често накъсвана от високият човешки говор.
- Най – хубавото на лова е, че ни събира заедно – разчувствено произнесе Наско като вдигна чашата си. – Или както се казваше в една мъдра приказка – ловът, несподелен с приятели, е чиста загуба на време.
Стоил вдигна глава, плъзна поглед по веселите лица на колегите си и се замисли. Беше ловец с повече от двадесет годишен стаж. Беше посрещал много откривания, но всеки път трепетът в гърдите и тръпката, която не му даваше да мигне нощем, бяха едни и същи. Винаги първият излет за сезона беше по - различен от останалите, някак по – празничен и изпълнен с надежди.


Март, 2017г.
0

Сподели темата:


Страници 1 от 1
  • Не можете да публикувате нова тема
  • Не можете да пишете в тази тема

1 Потребител(и) четат тази тема
0 потребители, 1 гости, 0 анонимни