БГ Лов Форум: ПРЕДПЛАТЕНАТА СЪДБА - БГ Лов Форум

Към съдържанието

Страници 1 от 1
  • Не можете да публикувате нова тема
  • Не можете да пишете в тази тема

ПРЕДПЛАТЕНАТА СЪДБА

#1
Потребителя е офлайн   anelin 

  • Платинен Потребител
  • PipPipPipPipPipPipPip
  • Група: БГ Лов ГРИЗЛИ
  • Мнения: 3073
  • Регистр: 12.12.08
ПРЕДПЛАТЕНАТА СЪДБА


Много пъти съм се потапял в предловнитевечери - де с приятели, де сам - приготвям такъмите - патрондаши, патрони,ножове, пушка, обувки, дрехи, сухоежбинка, термос...Това е тих чар пред каминатани и се размечтавам за ловните трепети, кучешкия лай, загадъчния шум на нещо,което се приближава! В самия ловен ден нещата естествено се развиват в по-другпорядък, но това не пречи на вечерния трепет! Та и таз вечер тъй - малко предиКоледа, в готовност за едно еуфорично приключение в ранната сутрин. Което истава - тръгвам с приятел с неголям джип, натоварени като за двуседмичен лагер.Това ми докарва малко постна предистория - на едното рамо и ръка е всичкия тозибагаж, който мъкна, а със свободната ръка отключвам, отварям и затварям изаключвам внимателно и тихо вратите, светкам, гася лампите по стълбището ит.н.! На всичкото отгоре придвижването е с едното рамо напред, защото истълбището е от тесните...Нищо - това не е проблем вече и се забравя, когатогумите заскърцват по снега в леденото утро.Сняг и бяла чистота е навсякъде, аизвън купето е и предполагам голям студ, но вътре сме весели и благословени.Излизаме от града и пред нас лъсва бяла осветена ивица на новонатрупал сняг попътя, ала какво е това, което ще ни стъжни настроението - машината бодропреодолява километри към заветната ловна хижица в подножието на величественбаир и над малко селце. По едно време се кротваме там и докато другите сесъбират, ние подхващаме ловните лакърдии с такива, като нас пристигнали отнейде си. Обаче времето отведнъж се стопля, като, че ли преминаването от зимакъм лято се извършва в няколкото минути - студът отпуска, а над селцето сепоявява далечна синева - изгревът. Това донякъде е добре - колко добре,предстои да разберем, но сме с подозрителни погледи и не сваляме топлите шубидори когато тръгваме по пусиите, които не са близо, не защото не може да сестигне с джиповете по принцип, а защото е натрупал доста сняг и не ни се почвас буксуването, дърпането и ремонтите в ранни зори...Та бием пътя и леко полеказапочваме да накатаваме топлите шуби в раниците, после шапките, поларите изастанали вече по заветните места - лекичко обратното упражнение с дрехите -топло, топло ама при изгрев не е чак такава жега особено преди Божик! Първатагонка преминава вяло - кучетата трудно преминават през дълбокия сняг, нямапресни дири, обзема те едно такова спокойствие, като при медитация и само аконякой кроковец изграчи над главата се поразмърдваш. Времето наистина отпуска,когато слънцето се опълчва насреща ни и се чуват капки от стопен сняг, което,ако продължи вещае мокрене...та предната вечерна идилия не е това за което сиси представял, особено по обратния път за да се местим на друго място. Друготомясто е за новата гонка и моят маршрут минава покрай стара къща в гората с почистеномясто, което би трябвало да е двор в чиято среда се е изправило като призраккафеникаво теле и зорко следи движенията ми, после идва ред и на дребентрицветен мъник с предполагаеми родители дакел и питбул! Малкият тир ме облайваизвестно време, но явно движението ми не представлява заплаха и той сезадоволява със затихващо лаене. Някъде в прозорчето проблясва светлинка -намирам се в тъмен дол, дето кога огрява слънце, Господ знае - вижда се силуети толкоз - аз отминавам имота и влизам отново в гората. Трябва да се отбележиедна доста неприятна грешка от моя страна - предвиждайки затопляне и кишанеразумно съм сменил хубавите обувки с гумените ботуши...голяма грешка.Продължавам изкачването към втората пусия, която се оказва в същия дълбок дол вчието начало е и старата къща, а освен, че е със северно изложение това място еи с изключителната привилегия и през лятото да е прохладно защото тук слънценикога не огрява. Та в началото на втория час обиколките ми около един пънпочти приключват и аз решавам да се смиля над измръзналите си крака като се изпикая върху носовете наботушите...но това е едно друго приключение.

Пътьом оглеждах дирите по пресния сняги установих, че най-вероятно в района има млад елен...е или кошута, и тези дирибяха непосредствено зад старата къща и на пръв поглед доста пресни...животното,като че ли бе минало току пред мен. Но темата е диво прасе и ако съзрях еленестествено нямаше и да се сетя за пушката, а по-скоро за смартфона, като се надявахда попълня колекцията си с хубави кадри. Обаче след поредната порция студ иестественото обезводняване приложено върху ботушите се обезкуражих - нещоповече, поради липса на каквото и да движение или шумове се нагласих да съберасухи паднали клечки и с помоща на ветроупорна запалка и предвидливо нарязанавътрешна гума от колело, до внеса топлина около мен - малък хубав и стегнатогън, при което шансовете да дойде дивеч се изравняваха с непоникналата трева.Обаче нещата се пораздвижиха - по ската пред мен из тръните се чу далечен лайна гончета - при това звукът се усилваше и със скромния си опит предположих, чедивеча обект на преследване се носи право към мене - не защото нямаше другивъзможности, а просто пътеката минаваше до мен. Изоставих мислите за огъня, наежих се и хладнокръвно зачаках.Единственото, което ме притесняваше беше лекото потрепване в хълбоците ми - неот напрежение, а от прокрадващ се студ, но се траеше. Врявата се засили и явнокаквото и да беше това същество не се притесняваше особено от преследвачите си,което пък ги караше още по-злобно да му се нахвърлят, но явно спазвайкиприлично разстояние. И ето, че ги видях - първом на чистото се показаха двегончета, които стръвно лаеха и когато едното ме видя явно придоби кураж иотново се впусна в гъстото само миг преди да излети обратно. Напрежениетостигна до облаците, когато черна маса излезе от тръните и се закова на място.Зяпнах през оптиката, пръста ми се дръпна от спусъка и свалих оръжието. Не бешенито елен, нито дива свиня, познатите му контури ме слисаха...и вместо грухтенеили ръмжене съществото проблея...беше едър пръч, който като ме видя заприпканасам, като към спасител...както и кучетата. Пръчът беше черен с малко кафяво,вити рога и дълга брада, което беше нищо без страхотната воня, която се носеще катоневидим ореол около него! Разгоних кучетата, докато вонята стоеше смирено задгърба ми и за когото бях спасител...мили Боже, щяха да ме спукат от смяхдругите. В това време нейде от мрачния дол се чу женски вик - не за помощ, апо-скоро ядосано - жена някаква кълнеше ловните кучета и мамеше пръча. Той същочу и се понесе надолу!

Е такова не бе ми се случвало...минагонач, разказах му, той знаеше, защото бе видял следите и въобще не бързаше:„Нищо не могат да му направят кучетата - не му е за сефте да ги мотае...хитроживотно е и вироглаво, ако не те е видял е щял да обикаля наоколо и ако ималонякакъв дивеч вече е изчезнал, ама и Петрана не го затваря в ловните дни, колкопъти й казваме“ - рече човека и каза да слизаме надолу - следи от дивеч нямало,а и е хубаво да се посъберем около масата - празник иде! Гоначът обаче продължипо билото, а аз потеглих по обратния път...по следите на пръча...Когато стигнахкъщата видях висока кокалеста женица с черна забрадка и вълнена пола, коятоносеше дърва с плетена торба - цедило му викат. Дървата бяха нарязани иподредени под стрехата на един навес, а през портичката от дървени излъскани отвремето летви се подаваше главата на смелия козел, който мъмлеше нещонеразбираемо за мен. Женицата стъпваше бавно и внимателно за да не сеподхлъзне, поохкваше на всяка втора крачка, а като стигнеше вратата на товакоето трябваше да е стая в къщата, сваляше цедилото и изсипваше дървата.Краката ми освен мокри бяха и позатоплени от ходенето, та спрях при нея и язаприказвах. Тя се зарадва ама истински, лицето засия, сините й очи сеококориха, а бръчиците се сгъстиха и свиха някъде под забрадката. Тя ме поканивътре извинявайки се, че не било много за пред хора, ама....! Влязох в нискатастаичка и така ме лъхна топлината на старата готварска печка и дъхът надървените греди и ламперия, че колената ми омекнаха. Баба Петрана изслуша сширока усмивка историята ми отпреди час и махна с ръка - всеки път такаставало, ама аз не съм знаел. Побъбрихме малко:

- Какво правиш тук сама, не те ли естрах - попитах.

- От какво - отвърна спокойно и сусмивка - на кого съм му притрябвала, какво имам, че да ме е страх...единкозел, две кози, едно теле, кокошки, куче и тази стара къща с плевнята - откакво да ме е страх!

ипосле, явно жадна за приказки поразказва:

- Веке шест години живея сама,стареца заспа в една такава зима. С мъка живееше и той и аз - той беше с единкрак, беше паднал лошо от дърво, напук се сви, млъкна и си отиде за месец - ужда не ме мъчи и мене и децата - бива ли такова нещо ама, а де! Трябваше даотида при децата - едното в чужбина, другото оттатък Балкана - ама не бива -тази къща купихме с дядото с наши си пари и като тръгна...къде да ида - все щесъм чужда. Иначе аз не съм от този край, имам хора в полето - полендачка съм,но те измряха, децата им почти не ме познават...а пък и така направиха, че нищоне ми оставиха от мама и тате...та де да ида...може ама тук кой да остане! Таками дойде живота - какво да се оплаквам - имах семейство - две деца отгледах,едно погребах - тя жената е така - хем работиш, хем къща въртиш, хем си всевиновна, хем да слугуваш...ама какво да правиш - съдба женска!

От сините очи се подаде сълзица, ноне пое по страните й, а там си остана, погледът се взираше в малкото квадратнопрозорче и като, че ли забрави за мене...но не би - докато ми разказваше предмене се беше появила калена паничка с надробен хляб, топло мляко и чинийка смед. Само ги разбърках и изядох. Излязох и за няколко минути пренесох дърватадо вратницата - отваряш и вземаш - не мръзнеш в ноща да ходиш до плевника...

- Що го правиш, бе човек - докатода изляза и ти пренесе всичко ейй! - радостно рече баба Петрана гледайкиококорено прилежно наредените дръвца. Взех си раницата и пушката и се загледахв чудноватото куче, чиято предница завиваше от към ъгъла на външната стена, а задницата изоставаше!

Рекох й:

- Аз имам две дъщери - и дветевече не са при нас в къщи, а полетяха по своите си пътища...не искам да останатсами някога напред след години, когато няма да имат вече родители и при кого дадойдат, не искам да робуват, искам да живеят достойно и когато имат нужда, дасе появи някой който да им помогне ей тъй случайно, поне за миг, за час, за ден...така,както ти живееш жено - бъди благословена и много мерси за попарата - какво менакара да излея тази тирада - де да знам, но чух зад себе си дрезгавият й глас:

- Няма да живеят лошо децата ти щом иматтакива родители!

Бях позакъснял за сбирката на ловнатадружинка, бяха се попритеснили другите...голям смях беше с тоя пръч...и вечертаседях отново пред камината в къщи, тя грееше, а пукотът на горящите дърва като,че ли беше някакъв дрезгав шепот идващ от нейде далече и отиващ в бъдещето.



16.12.2022 Анелин

Плевен
Всяка сутрин в Африка, една антилопа се пробужда. Тя знае, че трябва да бяга по-бързо от най-бързият лъв или ще умре.
Всяка сутрин един лъв се пробужда. Той знае, че трябва да надбяга най-бавната антилопа или ще умре от глад.
Няма значение дали си антилопа или лъв, когато слънцето се покаже... по-добре започни да бягаш.

Африканска поговорка
0

Сподели темата:


Страници 1 от 1
  • Не можете да публикувате нова тема
  • Не можете да пишете в тази тема

1 Потребител(и) четат тази тема
0 потребители, 1 гости, 0 анонимни