Различните хищници, обитаващи територията на България не са чак толкова много, но за разлика от повечето страни в Европа, където някои от тях вече са само история (вълкът, мечката и др.), у нас характерните за тези географски ширини видове все още са налице, с изключение само на един – рисът. И заслугата за това, мисля е не толкова в положени преки усилия за опазването им или в прекомерно разпространение на т.н. полезен дивеч, колкото в почти тоталната липса на регулиране и в ниската степен на урбанизация. Или дори по-скоро в един обратен на урбанизацията процес – обезлюдяването на много от по-отдалечените села и градчета.
Това явление, което наблюдаваме от години, дава естествен тласък в развитието на по-приспособимите видове, каквито несъмнено са повечето хищници. Като добавим и това, че тяхното ловуване отдавна е „изчистено” от икономически смисъл (няма търсене на кожи, няма финансов стимул за отстрел), логично ще стигнем до извода, че безпрепятственото им разпространение рано или късно ще доведе и според мен вече е довело, до прекомерна плътност на популациите, особено в някои региони на страната.
На фона на това несъмнено многообразие от хищници – мечка, вълк, чакал, лисица, енотовидно куче, видра, бялка, златка и ред други представители на семейство порови, според мен процъфтява единственият и твърде интересен представител на семейство котки – ДИВАТА КОТКА. Нейната численост, ако трябва да бъде сравнявана с общия брой на конкурентите й е твърде малка, но ролята, която играе в живота на видовете, намиращи се в по ниските нива на хранителната верига, съвсем не е незначителна, особено при наблюдаващата се в последните години стабилна и жизнена популация.
Да, независимо от официално разпространяваното мнение, че дивата котка едва ли не е на изчезване (от 2007 г. сме свидетели на забраната за ловуване), според мен популацията й е именно такава – стабилна.
И основната причина за безпроблемното оцеляване на вида е неговата невероятна приспособимост. За разлика от всички останали представители на семейството, които имат нужда от твърде големи на площ и девствени хабитати, може би само дивата котка е способна на твърде близко съжителство с човека. А на много места в страната, именно действията на хората, дават сериозен тласък в размножаването на хищника и това най-вече става, чрез масово практикуваното интензивно разселване на полудиви птици обект на лов – яребици, кеклици, фазани и патици.
Друг немаловажен аспект на приспособимостта, е възможността за кръстосването й с домашната котка. И въпреки, че този факт несъмнено допринася за генетичното „замърсяване” на вида, получаващото се при размножаването плодовито потомство, на практика увеличава броя на този съвсем не безобиден хищник.
Дивата котка е малко по-едра от домашната и е надарена от природата с една от най-добрите камуфлажни окраски по нашите земи. Сиво пепелява козина, понякога с кафеникъв отенък, изпъстрена с черни ивици – три или четири през главата (между ушите), една по широка по гърба и леко избледняващи вертикални по двете страни на тялото. Опашката е значително по-дебела от тази на питомната котка, изпъстрена с няколко ярко изразени черни пръстена и завършваща с неизменния тъп черен край.
Обитава както всевъзможни горски, планински или равнинни участъци, така и изолирани гъсти места сред обширни обработваеми площи, гъстежи по поречия на реки, канали и всякакви други водоеми, зашаварени влажни участъци и пр.. С една дума среща се навсякъде, с изключение на най-високите части на планините.
Води прекалено потаен начин на живот, поради което най-често присъствието й остава незабелязано от хората. Храни се с всичко, което може да улови, а тъй като е един от най-съвършените хищници по нашите земи, потенциалните й жертви са много различни видове животни – дребни гризачи, птици, катерици, зайци, малки хищници като невестулката, влечуги, а понякога и по едри животни, като малките на сърната, козата, елена и пр..
Почти никога не яде мърша и именно затова, въпреки че унищожава доста от масово разпространените гризачи, нанасящи вреди по културните насаждения, този ненадминат сред хищниците любител на живата плът е повече от опасен за полезния дивеч, особено при прекомерно разпространение.
През по-голямата част от годината дивата котка води неуседнал начин на живот (не ползва установено укритие) и само през размножителния период, който е в месеците февруари – март, използва дупки на лисици или язовци, хралупи в дървета, скални пукнатини и пр., където отглежда малките си. След двумесечна бременност женската ражда от 3 до 6 малки, които за около половин година стават достатъчно укрепнали и способни да оцелеят напълно самостоятелно.
Следите на котката са с размера приблизително на тези на лисицата (3.5–4.5 см), но се отличават от тях по видимата си закръгленост и липсата на отпечатъци от нокти, които както знаем този хищник държи прибрани при движение.
Жизнеността на вида е в пряка връзка с три основни фактора, характеризиращи почти напълно неговия начин на живот и първият от тях е уникалната му пригодност да се приспособява.
С присъствието си в невероятно различни по релеф, растителност, климат, населеност и хранителен ресурс места, дивата котка категорично доказва, че е майстор в борбата за оцеляване. През почти трийсет годишния си ловен стаж многократно съм се срещал с нея, както в сравнително големи и непрекъснати горски масиви, така и в по-малки горички, обрасли дерета, в равнинни терени с оскъдна растителност, в райони с интензивно земеделие, в крайбрежната растителност на различни водоеми, в покрайнините на изоставени или със затихващи функции села, в близост до големите градове ... а веднъж дори и само на стотина метра от последния блок на един от големите столични комплекси.
Пухкавата, мека козина, с невероятно плътен и гъст подкосъм, я прави достатъчно устойчива, както на сезонните промени на времето, така и на по-суровите планински условия, със значителна амплитуда между дневни и нощни температури.
В търсене на храна, тя успява да оцелее в невероятна конкуренция, без да й се налага да прибягва до хранене с мърша, нещо което за останалите хищници е почти закономерност. Съвършените й умения да убива са вторият фактор, който ярко я отличава от другите видове и по мое мнение, категорично я поставя на едно от първите места, в класацията на най-изкусните ловци. А едва ли има животно, за което тя не би била потенциална заплаха, стига габаритите й, да позволят да го атакува.
Въпреки, че често обитава места в непосредствена близост с човека, силно вроденият инстинкт за самосъхранение, кара дивата котка да води един твърде потаен начин на живот, поради което срещата на човека с нея, почти винаги е случайност.
Денем животните почиват в поредното си уединено укритие и едва с настъпването на мрака излизат на лов, като за разлика от други хищници (лисицата, чакала, а понякога мечката и вълка) по правило не си позволяват да приближават населените места, изкушени от лесната плячка в дворовете на къщите или от многото отпадъци, изхвърляни от хората. Невероятните „оръжия” на хищника – силният слух, пригоденото за нощен лов зрение и умелото тихо прокрадване, му дават предимството да ловува максимално ефективно и най-често още преди появата на първите признаци на зората, той се прибира в укритието си.
В практиката си на ловец съм доказал за себе си, че дневната среща с ловуваща дива котка е възможна единствено в много спокойни места, като резервати, ловни стопанства и пр. или през тежки зимни периоди, в които снежната покривка е достатъчно дебела и се е задържала прекалено дълго време. В такива случаи, хищникът е принуден да ловува и денем, тъй като в условията на дебел сняг основната му храна – гризачите, бива много по-трудно набавяна, а в търсене на други жертви, той неизбежно трябва да се справя, без предимството на съвършения си камуфлаж.
И въпреки, че вече пета поредна година, този интересен вид е под защитата на закона (от 01 януари 2007 г.), мисля е редно да кажем и няколко думи за ловуването му ... макар за момента то, да си остава само хипотетично.
Това е може би единственият от всички хищници в страната, при който не бихме могли да кажем „Отиваме на лов за ...!?”. И това е така, защото въпреки повсеместното й разпространение, откриването на дивата котка от кучетата, при групов лов например, е доста по-трудно, отколкото на чакала и лисицата. Пригодена повече от добре за живот и по дърветата, тя често избягва четирикраките ни помощници над земята и дори да бъде открита от тях, отказва да предприеме придвижване към пусията.
След облайване известно време и липсата на ловец наблизо, тя най-често бива изоставяна, като й остава единствено стреса, получен от поредната среща с кучетата. Този стрес обаче, заедно с успешното измъкване от ситуацията, засилват у животното убеждението, че продиктуваната от инстинктите му реакция е била повече от правилна и тази тактика се затвърждава неизменно, след всеки пореден сблъсък с хората.
Малко по различно стоят нещата, при инцидентна среща по време на какъвто и да е лов на дребен дивеч. Тогава предвид обикновено близкия контакт с ловеца, хищникът светкавично напуска мястото на срещата и само една достатъчно бърза реакция с оръжието, може да ни помогне да го надиграем. Много често той се оставя да бъде маркиран от кучетата и спотайвайки се в избраното укритие, едва в последния момент предприема спасение, задължително през възможно най-гъстото място на терена.
Ловувайки преди годините на забраната съм се убедил, че може би най-сигурния начин за близка среща с дива котка, е редовното практикуване на лов с подземници. Този лов е много емоционален и обикновено се провежда от малки групи ловци, а аз от доста отдавна съм негов запален привърженик.
Най-удобният период за него, през който хищниците се задържат максимално дълго в дупките си, естествено е времето в началото на годината – месеците януари, февруари и март. Тогава силният порив за възпроизводство ги кара да се събират по няколко и намирането им с помощта на добре обучени териери, съвсем не е толкова трудна задача.
При многото ми излети с приятели, освен с повече от стандартните за всяка дупка или тръба лисици и язовци, неведнъж сме имали изненадващи срещи и с чакали, видри ... и доста диви котки. И най-интересното в случая е не толкова присъствието на хищника в поредната дупка на лисица или язовец, колкото неговата реакция при откриването му от човека и кучетата.
За разлика от традиционно твърдият с кучетата язовец, чакалът и лисицата са значително по-леки за „избутване” от дупката, особено когато не са успели да усетят човешкото присъствие навън. И независимо от това, че сравнена с тях освен зъбите си, дивата котка има още две силни оръжия – ноктите и невероятно бързите реакции, вроденият й силен страх от кучетата, я кара още с първите им пролайвания, а понякога даже и преди тях, да напуска панически укритието. И това по правило се случва винаги, въпреки неизменния страх от ловеца навън, като реакцията на животното е почти гарантирана, дори и при много едри мъжки представители на вида.
И когато говорим за този уникален хищник, почти изчезнал или изчезващ в някои от страните на западна Европа, не можем да подминем без коментар, според мен (а и не само) силово наложената забрана за ловуване, както и това ... обоснована ли е тя и може ли да се говори за премахването й в близко бъдеще ...?!
За да бъдем максимално обективни по темата, следва да претеглим едновременно, „на един кантар”, както се казва – наличните данни за присъствието на вида в страната, необходимостта от регулиране на числеността ... и риска от изчезването му от родната фауна.
Едва ли има колега от съсловието, който не е достатъчно наясно, че правилното определяне броя на хищниците е функция, както на прецизно извършени таксации по региони, така и на стриктен отчет на проведения през годините отстрел. А в случая с наложената по препоръка на европейските ни партньори забрана за лов на дивата котка, точно липсата на тези два фактора (отчет на отстрела и данни от таксациите), наклони категорично везните в полза на забраната.
Липсата на инициатива и несвършената работа обаче, не бива да ни заблуждават и да ни карат да се примиряваме с тази, ако не неправилна, според мен поне доста непремерена мярка.
Моето лично мнение, а смея да твърдя и на доста колеги, с които непрекъснато контактувам е, че плътността на популацията на котката през последните години е достатъчно стабилна, а дори мога да кажа и малко смущаваща.
За една година, ловувайки в различни райони на страната, съм имал възможността да се срещна с около десетина представители на вида, като последните пет от тях, видях само за няколко дни, около прекараните в родния край Коледни и Новогодишни празници.
За себе си съм повече от наясно, че срещата с такъв брой хищници в едно ловно поле, говори за доста висока плътност на единица площ на същите, при това в район без гора и без присъствието на много и подходящи за тях укрития. А като се има предвид и факта, че районът изобилства от дребен дивеч (яребици, фазани, патици, зайци), не е трудно да се направи извода ... защо гъстотата им е такава и какво влияние ще окаже присъствието им на цитирания полезен дивеч.
В заключение, приключвайки по темата за защитата на дивата котка, бих искал да кажа, че борбата за изваждането й от списъка със защитените видове, без съмнение трябва да се води на високо ниво, но все пак трябва да се води. Необходими са доказателства, които да бъдат събрани и представени пред европейските институции, под чието давление абсолютната забрана за лов стана факт. А доказателства за повсеместното й разпространение в България дал Господ ... стига някой да иска да ги събира и систематизира.
************
Сигурно още много може да се каже за този интересен и труден за откриване ловен обект, но като заключение бих искал да споделя само, едни доста стари (за съжаление) статистически данни, с които разполагам.
Към 1990 г., шест кожи от дива котка, добити в България, са сред десетте най-добри трофея в света, като при това първите четири места в класацията са български, а един трофей от череп ... също е в десятката на най-добрите в света.
В последните години не съм попадал на друга подобна статистика, но дори и да не е правена такава, само цитирания по-горе факт, е достатъчно доказателство за това, че генетичните заложби на родната популация, несъмнено са повече от впечатляващи.
За този представител на дивата фауна, сигурно има създадени доста материали, но в бъдещите си усилия да обогатят написаното, авторите им едва ли биха могли да разкрият достатъчно изчерпателно, всички невидими за очите детайли ... от потайния начин на живот, невероятния хищнически инстинкт и специфичния подход на котката към всяка жертва.
Все неща, които концентрирани в този сравнително дребен хищник, формират същността на НАЙ-СЪВЪРШЕНИЯ ДИВ ЛОВЕЦ по нашите земи.

Воден Чаиров