Развитието на човешкото общество в течение на векове на територията на Сърбия е предизвикало редица биологични и екологични промени в околната среда, довели до изчезването на множество животински видове. През ХIХ и началото на XX век са изчезнали големи горски комплекси от непроходими девствени гори в страната, а с тях и много северни видове от ловната фауна. През изминалите столетия сръбският народ е завземал нови пространства, засявал е в тях нужни за изхранването му култури, развивал е земеделие и животновъдство и е унищожавал дивите зверове – вълк, мечка и рис, като свои преки конкуренти, които по това време са се срещали в значителни количества. Това се вижда от записките на европейските пътешественици, описващи Сърбия по време на управлението на княз Милош Обренович. Един от тях Ото Дубислав Пирх по време на престоя си през 1829 година пише:, Смята се, че по земите на източна Сърбия годишно се убиват от 60 до 100 мечки, 50 двойки вълци, няколко риса и доста елени, кошути и сърни.“

При последвалия демографски бум на тогавашното примитивно общество, в името на своето оцеляване и развитие човекът подлага всички членове на обкръжаващата го природна среда на своите изисквания за нейната експлоатация. Резултатът може да се види и в демографския прираст на населението в източна Сърбия, като от 1834 г. до 1846 г. броят му се увеличава от 94 000 на 118 000 (И. Михайлович). Поради тогавашния начин на живот в разпръснати поселища от типа на катуни и къшли, хората са заемали огромни площи и тъй като са се занимавали главно с животновъдство, непрекъснато са увеличавали броя на отглежданите глави добитък. Така през 1859 година броят им е бил 678 000, а през 1890 г. в източна Сърбия той надхвърля 700 000. През ХIХ век по времето на капитан Миша Анастасиевич – със строежа на нови пътища, на Белгийската линия до Дунава и с нарасналия износ на месо, кожи, рога и дървен материал за Австро-Унгария – развитието на страната бележи значителен напредък. През 1834 г. в Долни Милановац Миша Анастасиевич разполага с внушителна флота от 100 кораба. Всичко това довежда до драстично намаляване броя на благородните елени и сърни, както и до унищожение на всички видове едър дивеч. В търговията с еленови рога за Австрия капитан Миша Анастасиевич само за няколко години спечелва баснословните 40 000 гроша. Този капитал влага в закупуване на кораби и лодки за превоз по Дунава. Матия Бан посочва, че една лодка е струвала 7 000 гроша, тъй че си задаваме въпроса колко килограма еленови рога е трябвало да бъдат продадени за закупуването на една лодка.

С Наредбата за защита на полезния дивеч от 1840 г. Сърбия прави опит да намали негативните последици от развитието на търговията върху дивеча. С тази наредба напълно се забранява лова на елени и кошути, а малко по-късно през 1853 г. забраната се разпростира и върху лова на диви кози и сърни (Д-р Милан Маринович, 1930 г.). През този период източна Сърбия е голям износител на кожи от домашни животни, с годишен износ от 250 000 броя овчи и говежди кожи. Освен тях особено ценни са били кожите от едър дивеч и от дребни хищници. Смята се, че тогава те са наброявали няколко хиляди и сред тях е имало и десетки мечки, рисове и вълци от източна Сърбия (Д-р П. Милосавлевич).

Материалното и културно развитие на обществото през ХХ век допринася за постепенното проникване и все по-широкото разпространение на една по-хуманна гледна точка към дивеча в почти всички страни по света и за предприемане на различни мерки в негова защита, както и за реинтродукция на отделни застрашени и изчезващи животински видове.

ИСТОРИЧЕСКО ДВИЖЕНИЕ НА РИСОВЕТЕ В РУМЪНСКИТЕ КАРПАТИ

Присъствието и изчезването на рисове на територията на източна Сърбия в началото на ХХ век е свързано със социалноикономическите промени в обществото и с неговото развитие, съпътствано от безмилостно унищожаване на природната среда с масово изсичане на горите, драстично намаляване на популациите на благородния дивеч и хищническо експлоатиране на природните ресурси. Изчезването на едър дивеч – рис и мечка в източна Сърбия, е пряко свързано с идентичните условия или явления, които се наблюдават в Румънските Карпати. На практика всички ловни закони в Румъния от 1786 г. до 1921 г. не обхващат риса като специален вид, което води до намаляване размера на популацията и до свеждането й в началото на ХХ век до нейния биологичен минимум. През цялото това време рисът е високо ценен в Румъния заради кожата, която в Австро-Унгария струвала колкото най-добрата дойна крава. Когато популацията на рисове в Румънските Карпати, простиращи се на 650 км, била сведена само до 100 екземпляра, със Закона за лова от 1933 г. рисът най-накрая е включен в числото на строго защитените животински видове. Защитата на риса в Карпатите трае, докато той отново започва да нанася големи щети върху стоката и останалия дивеч. Популацията се възстановява, размерът й надхвърля 500 екземпляра и през 1953 г. за първи път е одобрено планирано отстрелване на рисове. Популацията на рисове в Румънските Карпати бележи прогресивен растеж, за кратко време броят на екземплярите се удвоява и достига максимума от 2750 броя през 1979 година. През последните две десетилетия на ХХ век постепенно намалява и до края на 2000 година се стабилизира на 1800 екземпляра (таблица на ловния съюз на Румъния). Ареалът за живот на риса в Румънските Карпати е определен на 3 000 000 хка площ (В. Котта и М. Бодеа).

Оптималната гъстота на населеност за Румънските Карпати е 1 км на 5000 площ (по А. Негрири), което представлява средна стойност за капацитета на популация на рисове от около 600 екземпляра. Сегашната стабилна популация на рисове в Карпатите е три пъти по-голяма от пресметнатата като оптимална. Равновесието се поддържа благодарение на големия избор и количество благороден дивеч за храна, умерения отстрел и постоянната имиграция на отделни екземпляри на нови съседни местообитания (хабитати) отвъд Дунава.

ЛИМИТИРАЩИ ФАКТОРИ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕТО НА РИСОВЕТЕ В ИЗТОЧНА СЪРБИЯ

Динамиката на популацията на рисове в източната част на Сърбия през ХХ век в най-голяма степен зависи от социологическите феномени и историческите факти, както и от общественото развитие. Номадското животновъдство, примитивният начин на живот на обширни територии от хълмисто-планинската област в началото на ХХ век водят до интензивно изолиране и разреждане на благородния дивеч като храна на рисовете. Защитата на животновъдството и търговията с кожи довежда до увеличено преследване и изтребление на едрите хищници. Времето на унищожаване на горите и намаляването и изтребването на дивеча съвпада с Балканските войни. Почти по същото време изчезва и последният рис в Стара планина /1902 г./ край Пирот, както и от другата страна на Балкана в България. Няколко десетилетия по-късно от източна Сърбия изчезва и последният елен, а и сърната е пред угрозата от изчезване.

С оглед на сегашното състояние на рисовете в Румъния, тяхното присъствие и поява в източна Сърбия зависи пряко от възстановяването на популацията и нейната динамика в Карпатите (графика 1).

Възстановяването на землищата, номадското животновъдство и големият брой вълци след Втората Световна война се явяват като поредните ограничаващи фактори за флуктуацията на рисове от Карпатите в източна Сърбия. Главният лимитиращ фактор, възпрепятстващ проникването на риса от Карпатите през Дунава е масовото и дългогодишно тровене на вълци в източна Сърбия, продължило от 1949 г. до 1965 година. По-късно то се прехвърля и върху дребните хищници, чак до 1975 година, въпреки официалната забрана, като причината е изкупването на техните кожи. За същия период до 1975 година в граничната хълмисто-планинска област начинът на живот и отглеждането на голям брой домашни животни става на махали и къшли, пръснати по целия район. През последните десетилетия на ХХ век стават големи демографски имиграции на населението от планинските области, напускане на селищата и драстично намаляване на животновъдството, вследствие на което броят на сърни и друг дивеч достига оптималния си капацитет.

С разрастване на популацията на рисове в Карпатите се отварят празни пространства в Сърбия и тяхната естествена реинтропродукция през последните седемдесет години започва спонтанно да обхваща Карпатско-Балканските планини в източна Сърбия.

ПРЕГЛЕД НА СЕГАШНОТО СЪСТОЯНИЕ НА РИСОВЕТЕ В ИЗТОЧНА СЪРБИЯ

Нашите проучвания за присъствието на нови видове започнаха с отстрелването на мъжки рис на 28. 11. 1983 г. в планината Дели Йован, местно название Велики голи връх (1038 м надморска височина). По този начин беше регистрирано и последното истинско материално доказателство за присъствието на рис на територията на източна Сърбия. Тогава бе направено първото морфометрично измерване на размерите на отстреляния екземпляр (Л. Маринович). В началото на февруари 1984 г. д-р М. Миленкович направи краниометрично измерване на черепа и въз основа на биометричните показатели доказа таксономичната принадлежност на екземпляра към карапатския подвид на рис Линкс Линкс Царптхицус. Тъй като смята, че има още няколко екземпляра от този рядък звяр, Институтът за защита на природата на Република Сърбия провъзгласява през 1985 г. върха на планината Дели Йован, над изохипса (хоризонтала) 1000 м надморска височина за рисов резерват.

Появата и присъствието на рисове беше доказана чрез анкетиране на различни хора на самия терен, главно ловци и работници от горското стопанство, лесничеи и хора от други профили, но които притежаваха нужната подготовка да отличат риса от другите зверове по морфометрични характеристики.

С помощта на направените анкети уточнихме фазите, свързани с появата на рисове през последните петдесет години, и установихме пряката зависимост на флуктуацията от развойната динамика на популацията на рисове в Румънските Карпати, както и лимитиращите фактори в югоизточна Сърбия.

Първата фаза от присъствието на риса датира от периода 1950 г. до 1955 година. Първата поява на рис е посочена през 1950 година на планината Мироч, местно название Иби бара, а второто доказателство е отстрелването на един екземпляр през 1953 г. край село Брачевац в долината на река Тимок между Неготин и Зайчар.

През следващите две десетилетия поради масовото тровене на вълци, защитата на животновъдството и реинтродукцията на елени и друг дивеч, не е регистрирано присъствие на рис в този район.

В периода от 1975 г. до 1979 г. поради максималното разрастване на популацията в Карпатите, рисът прониква дълбоко в източна Сърбия. Първите следи са забелязани през 1976 г. на планината Мироч. После ловци от Парачин виждат рис през зимата на 1977 г. над село Сеня, манастир Раваница. Същата година са отбелязани и два отстрела: 1/ първият е в планината Буковик, местно название Езерце Руевица (възрастна едра женска), 2/ вторият е в село Боровац, под планината Тупижница (млад екземпляр, 10 до 15 кг уловен в капан пред кокошарник). Петият екземпляр за този период е регистриран при отстрел през зимата на 1978 година близо до село Криви вир край Болевац (М. Х. Павлович).

През осемдесетте години вече е регистрирано и първото фактическо появяване и присъствие на рис чрез материално доказателство, предоставено на ловната общност в Сърбия. През този период освен риса, отстрелян през 1983 г. на Дели Йован, М.Х. Павлович описва още два отстреляни риса през 1982 г. и 1988 година в Южни Кучай. В анкетите са посочени още 10 забелязани риса в Джердапската клисура, Дели Йован и Мали Кърш, в Южни Кучай, както и първото проникване на рис в Стара планина през 1989 година край село Станинац Кална.

През третото десетилетие от разпространението на риса от 1990 до 1999 година се наблюдава бум на популацията му във всички горски райони на източна Сърбия. Нараства честотата на забелязани рисове в новосъздадения Национален парк Джердап, както и на създадените държавни ловни полета в южна Сърбия, в горите на Мироч Щръбац, Северни Кучай, Беляница, Южни Кучай и на терените на граничните ловни дружинки. Южната миграция на рисове по долината на Тимок достига дълбоко навътре в Стара планина, на 200 километра от Дунава. Към края на 1990 г. откриваме отделни екземпляри още около 100 км пó на юг в Сува планина, Бабичка гора, Острозуб, Гърделичката клисура. Общо в периода около 1990 г. са регистрирани около 65 случая на забелязан рис в този район. От тази бройка 15 екземпляра са отстреляни или изгубени по друг начин.

Ако към броя, посочен в нашите проучвания, прибавим още 40 екземпляра от съвсем различни регистрирани виждания в изследванията на М. Паунович и М. Миленкович от 1990 г. до 2000 година, получаваме около 100 забелязани екземпляра. За същия период посочените изследователи отбелязват загуба вследствие на отстрелване на още 8 екземпляра.

Тъй като за предходния период установихме, че рисът е заел почти цялата територия на югоизточна Сърбия, проучванията ни след 2000 г. бяха с по-малка интензивност и до 2007 г. имаме регистрирани 52 екземпляра, както и 5 отстрела за цялата област. Наблюдава се увеличаване на гъстотата и по-често забелязване на рисове в района на Национален парк Джердап и Северни Кучай. Също така и увеличена флуктуация и съществуване в хълмистата местност над Дунава и долината на Тимок, които водят към България и Стара планина. Нарастнал брой се забелязва и в Южни Кучай, както и в Беляница, където са регистрирани групи рисове, по 4 екземпляра заедно, както и майки с две или три малки. На планината Юхор в анкета са посочени още 2 случая. Интересна е появата на рис на Бесна кобила - там овчарите са видели животното 2 до 3 пъти и са го прогонили на дърво. Миналата зима са видени рисове на планината Козяк, на границата с Македония. Открит е рис и в подножието на Кукавица, а на Радан през 2004 г. е отстрелян рис с тегло около 20 кг. За всички тях не бихме могли да твърдим, че са от Карпатската популация, поради близостта на балканския рис, както и поради скорошните военни действия в Косово. Но благодарение на съвременните методи науката много скоро ще го докаже.

ОЦЕНКА НА РАЗМЕРА НА ПОПУЛАЦИЯТА И СРАВНЕНИЕ С ДРУГИТЕ ПОПУЛАЦИИ

У нас не са правени проучвания върху броя на рисовете, въпреки че са изминали двадесет и пет години от първото материално доказателство за тяхното наличие. Освен отношението към тях като към трайно защитен вид зачестилата поява на рисовете на много от терените в източна Сърбия не предизвиква интереса на ловната общественост и на официалните институции с оглед на мониторинг и управление на този специфичен вид едър дивеч. За периода на разглежданата територия са отстреляни или унищожени по друг начин над 30 екземпляра. От тях съвсем малко на брой са описани от биолози с научна цел, а голяма част от трофейните кожи и черепи са изгубени безвъзвратно.

Ако направим сравнение с продукцията на популацията рисове в Хърватия и Словения, възникнала от 3 двойки, заселени през 1973 г. в Кочевле, можем да констатираме следното:

Общо за периода от 1978 г. до 2000 г. в Хърватия са отстреляни или по друг начин са екскретирани 211 рисове на площ от 958 000 хка (А. Фръкович, 2001 г.). Годишният морталитет се движи от 1 до 17 риса със средна стойност 9,2 риса годишно. Сегашният брой на рисовете в Хърватия се свежда до 90 индивида, а теоретично може да се поддържа популация от около 200 екземпляра на 900 000 ареал (Маич и др., 2003 г.). За Словения Чоп и др. посочват, че до 2000 г. общо са екскретирани 137 риса, а броят им сега се определя някъде между 50 и 70 екземпляра (М. Јонозович и Х. Поточник). Томаж Скрбежник смята, че оптималният капацитет за цяла Словения е 137 екземпляра.

Като сумираме всички стойности за Словения и Хърватия получаваме, че Динарската популация рисове от 6 екземпляра за 30 години е нарастнала на около 500 индивида.

Представяйки продукцията на популацията рисове за Словакия Юлиус Ямницки посочва, че в периода от 1955 г. до 1971 г. са уловени 1227 риса, средно по 72 екземпляра годишно (Шпроцха, 1964 г.), при среден размер на популацията от 577 екземпляра. Също така в периода от 1988 г. до 1992 г. в Словакия средно са уловени 112 риса.

Постоянното присъствие и зачестилото забелязване на рисове върху вече заетата голяма площ на югоизточна Сърбия от около 1 700 000 хка, налага преценка на размера на популацията, както и специален подход и отношение към този вид. Пресмятането на броя рисове за определен времеви период върху разглежданата територия въз основа на анкети може и да бъде оспорено. Но зачестилото появяване, регистрирания отстрел, забелязаните женски с две или три малки, дори самия брой подадени сигнали за рисове представлява реален индикатор на относителния размер на популацията. (Дж. Мирич, 1981 г.).

Ако приемем методологията за оценка на размера на популацията, предложена от Мирич, който казва: „От цитираните данни може да се направи заключението, че броят на посочените рисове за едно десетилетие е в пряка връзка с размера на популацията и с броя на живите рисове на територията“, то тогава можем да си създадем реална представа за Карпатската популация на рисове в югоизточна Сърбия.

Ако сумираме данните за периода 1990 г. до 2000 г. от всички цитирани автори, получаваме количество от 105 риса за периода. От него изваждаме екскретиране от около 25 риса за периода, тъй че може да се приеме, че през 2000 година популацията в Карпатско-Балканска Сърбия е наброявала около 80 екземпляра. Със зачестилата от 2000 година поява на рисове на нови територии, както и с увеличаване гъстотата и забелязания прираст в естествените хабитати може да се приеме, че средният годишен процент на прираст на популацията е от 10 до 15 %. Като се вземат предвид все по-големите празни пространства (72 % селата в Сърбия са на измиране, а над 35 % от землищата са запустели), излиза, че този таен звяр обитава 1 500 000 хка от югоизточна Сърбия. Сегашният размер на популацията в Карпатско-Балканска Сърбия можем да пресметнем като наброяващ приблизително от 130 до 160 екземпляра.

КАРТА:

Изпратено на БГ ЛОВ от Дипл. инж. Любиша Маринович (Сърбия)
Превод за БГ ЛОВ: Росанка Ляпова
Забранено копирането!