Информацията е за новите ловци, припомнянето – за опитните

Глиганът е бил обект на лов по нашите земи още от древни времена и до ден днешен все още продължава да бъде мечтан ловен трофей на всеки ловец. Сред животните, обитаващи нашата страна, той е един от най-популярните и разпространени обекти на лов. Това е така, защото глиганът е екологически много пластичен вид, успешно се адаптира към заобикалящата го среда и завоюва все повече и повече нови територии за своята популация. За това способства неговата всеядност, способност да се приспособява към различен ландшафт, изключителна плодовитост и виталност, както и способността му да живее съвместно с човека при бързо изменяща се околна среда вследствие на техническия прогрес и урбанизацията. Той може да се срещне от плодородните низини чак до алпийската зона на нашите планини.

Всеки ловец знае, ако не го е изпитал лично, че глиганът е един перфектен "боец", който само с външния си вид респектира и предизвиква уважение в своите противници. Целият външен вид на този див звяр говори за това, че той е създаден и въоръжен за борба и единоборства. Мощното му тяло е стъпило здраво на земята на дебели и здрави в основата си, но и достатъчно високи крака. Огромната удължена глава заема почти една трета част от неговото тяло. Тъмнокафявата до черна космена покривка, преминаваща в настръхнала твърда четина по гърба му, а също така и победоносно вдигнатата като знаме опашка по време на силна възбуда, придават още по-самоуверен и застрашителен вид на този горски "рицар".

Наред с всичко това той е въоръжен наистина по рицарски. От втората година се появяват силно развити и изразени кучешки зъби, които растат и стават все по-големи с всяка изминала година. Така на практика те се превръщат в страшни тристранно остри като кинжали бивни - глиги, мощно оръжие при защита и нападение. Те са винаги остри и не се затъпяват, тъй като горните, по-слабо развитите, служат като бруст за постоянното заточване на по-развитите и страшно издадени напред "бойни зъби".

По време на атака нерезите, а и много от женските екземпляри, заплашително "потракват" с челюстите си, а и нерядко използват опасните си зъби за безкомпромисна разправа с противника си. Най-опасни и силно агресивни са четири-петгодишните мъжкари, които държат да се наложат и не щадят атаките с глигите. Особено по време на брачните борби през ноември-декември, когато женските се разгонват, нерезите водят жестоки турнирни борби за надмощие и "изясняване" на взаимоотношенията помежду си. Тогава опасността от нараняване, осакатяване и дори фатален край при тези единоборства е напълно реална.

Но майката природа предвидливо и разумно е защитила глигана от зъбите на съперника му със своеобразна броня - калкана. Това е подкожен слой от хрущялна тъкан, който започва от задната част на главата му и достига до лопатката на предния му крак. Така тези здрави "доспехи" закриват областта на гърдите му - място, най-уязвимо при турнирните борби. Но въпреки тази надеждна защита, белезите от "дуелите" все пак ясно личат по телата на мъжкарите. След утихване на любовните страсти "бронята" на калкана се възстановява и става още по-здрава.

Женските екземпляри, макар че не са въоръжени като мъжките с такива страшни оръжия като глигите и бронята по телата, са също много безстрашни и агресивни при евентуална опасност и атаките им не са никак безопасни.

Глиганите, като природни "вседеходи", са добре приспособени да се придвижват в гъсти леторасли, по заблатени терени и водни препятствия, по камънаци, сипеи и песъчливи места. Единствено дълбокият сняг намалява тяхната маневреност и устрем. Те плуват много добре. Благодарение на клиновидната форма на тялото си лесно преминават през почти непроходими гъсталаци, камъши и други прегради.

Каквато и да е средата, която обитава, глигана винаги го тегли към водата. В местообитанията му се срещат задължително "къпални" - места, заблатени или задържащи дъждовните води и обезателно с много кал - шамици или калища по народному. В тях дивите свине обичат да се въргалят и да лежат, спасявайки се по този начин от кърлежите и другите кръвопиещи паразити.

Те прибягват до калните бани и когато са ранени. Калта затваря раните и спомага за тяхното по-бързо заздравяване. Обикновено след калната баня дивите свине често се търкат и чешат в стволовете на иглолистни дървета, като по този начин втриват в четината си смоли от тях. Това също спомага за премахването на паразитите по кожата. Към такива избрани от стадото дървета животните се пристрастяват и ги ползват години наред.

Ловът на диви свине е много труден и изисква отлична организация, дисциплина, подчиняване на индивидуалните страсти на колективното начало и ловен опит. Стадата постоянно мигрират, глиганите са неспокойни и поради това провеждането на груповия лов силно се затруднява, ефективността му е ниска и слуката е наистина случайна. Наличието на снежна покривка през зимните месеци от една страна спомага да се открият и проследят по-лесно стадата, но от друга създава допълнителни затруднения в придвижването, както и в организацията на ловните излети.

Неизпълнението на отстрелните планове се дължи и на факта, че много от ранените животни не се търсят и умират неоткрити, като се похабяват. Това е така, защото глиганите са много издръжливи на наранявания. Факт е, че дори с простреляно сърце те могат да пробягат 80-100 метра, а при средно тежки наранявания - до няколко километра. Преследването на такива животни по пресечени терени, често пъти обрасли с гъста растителност, през редица други препятствия е трудно, трудоемко, опасно и изисква много качества, познания и изградени навици.

За подобряване ефективността и резултатността при лова на глигани съществена роля трябва да изиграят добре обучените ловни кучета. До ден днешен в България за лов на диви свине се използват всякакви кучета, дори в качеството им на работещи по кървава следа. Това са животни от най-различни породи, а често пъти и безпородни, или както им казват "клявки".

Има голямо разнообразие на породи ловни кучета, които могат да се използват успешно за този вид лов. На първо място, това са различните видове гончета, ягдтериерите, ерделтериерите и фокстериерите, лайките, континенталните германски породи за всестранен лов (курцхар, дратхар, брак и др.) ваймарският кръвоследник и още много други. С четириногия помощник може да се прави лов както с подхождане и издебване, така и с гонка.

Преобладаващото мнение сред ловците е, че от всяко куче свинар не става. По принцип това е така, но е добре поне това, че отпадна старото виждане, че гончето за глигани трябва да бъде голямо и едро куче, агресивно и злобно. Все повече се разбира от практиката на ловните излети, както и от обучението на кучетата свинари в гатерите, че добрите гончета за диви свине трябва да притежават цял комплекс от наследствени и придобити качества, за да бъдат наистина неотменими помощници в този лов. Злобните и истерично агресивни бойци първи попадат под острите глиги на дивите свине. Поради това е по-добре такива кучета да не се използват при лов на глигани чрез гонка.

Отстрелът на диви прасета е най-вълнуващ и най-рискован. Нерядко раненото животно се обръща, напада ловците и разкъсва кучетата. При стрелба с гладкоцевно оръжие за да има добър резултат по дивото прасе се стреля от 30-40 метра. Да стреляш от по-голямо разстояние означава да нараниш животното, което или се обръща и напада, или бяга и умира някъде в пущинаците и ще бъде разкъсано от хищниците. И двата варианта се превръщат в истинска трагедия за цялата ловна дружинка.
По принцип най-трудно се бие мъжко голямо прасе – вече казахме, че е бронирано с дебела няколко сантиметра кожа. Именно затова по глиган над 100-120 кг задължително се стреля с бренеке. И то най-добре - в гръдния кош или главата. По по-малките може да се гърми и с най-едрите сачми - 13 нули, чийто диаметър е 8,5 мм.

Бележка от БГ ЛОВ: При груповия лов на дива свиня вече е забранено използването на сачми с диаметър над 6мм. Ловувайте само с гладкоцевни и нарезни куршуми.

Дивото прасе е мрачно и недружелюбно животно, което, когато е застрашено, става свирепо и напада. Без оглед на това вълк ли е или човек срещу него. Видът на глигана е страховит и неопитните ловци потреперват при среща с него. И как да не се стреснеш - гъста дълга тъмносива или тъмнокафява до черта четина, грамадно конусообразно тяло, яка зурла, украсена с още по-здрави глиги и като капак на всичко - кръвясали очи. Дивите прасета живеят на стада, срещат се и отделни едри екземпляри - самци. Именно те са и най-страшните обитатели на нашите гори.

За да е успешен ловът, преди него се прави задължителен разбор. Определят се хората за гоначи и тези, които ще застанат на пусия. Всеки от ловците получава от ръководителя на лова определени задачи и инструкции, които е задължен стриктно да спазва. Преди всеки излет се определят и припомнят правилата на лова. Забранено е да се стреля по майки. Ловуват се само мъжки прасета и приплоди над 40 кг. Главната цел на лова е всички да се върнат по домовете си живи и здрави.

Според установена от незапомнени времена ловджийска традиция месото от убития глиган се разпределя по следния начин. Ловният трофей - глигите, задължително остава за ловеца, който е отстрелял животното. По право той получава и черния дроб, сърцето, бъбреците и главата, които се считат за деликатеси.

Ловецът ги отнася вкъщи, където той или съпругата му ги приготвят вкусно, след което канят - у тях или в някое заведение, цялата ловна дружинка. И именно там, вечерта около масата, пред пълните с вино чаши и чинии с мезета, се прави и пълният разбор на отминалия ловен излет.

Останалото месо от убития глиган се разделя на толкова равни купчини, колкото са и участниците в ловния излет. След което се извършва най-справедливата подялба в света - ловджийската. Един от ловците застава с гръб към купчинките. Ръководителят на лова посочва всяка камарка и пита застаналия гърбом на кого да е тя. Така се избягва всякакво съмнение за спекулация и обвинения кой е взел повече или по-малко.

nasluka.eu