Публикувана от 
Над едно малко планинско селце,сгушено между борови гори се измъкваше от облаците голяма луна и застиваше в края на небосклона, сякаш за пръв път виждаше селцето. А то си беше там, където винаги е било. По това време на нощта и хора, и кучета вече спяха. Къщичките бяха притихнали и само тук там светеше прозорец. А в горите наоколо кипеше живот. Дивечът излизаше да се храни с даровете на майката природа. Хищниците пък си търсеха плячка. Но когато от тъмните върхари се покажеше алената светлина на утрото дивечът се прибираше. Някой в близкото ловно стопанство,други лягаха под боровете и се излагаха на риска да бъдат открити от ловците и техните кучета. Но луната светеше все още високо на небосклона и селцето беше притихнало. И хората, и кучетата. Само пред една малка бедна къщурка лежеше пред вратата едно куче, но не спеше.
Казваше се Гривяк-куче с име на птица. Лежеше и чакаше стопанина си, който вече месеци го нямаше. Как би могло едно куче да знае къде отиват хората, след като напуснат този свят! Луната всяка вечер виждаше това самотно куче, усещаше болката и тъгата му, но не можеше да му помогне. Такъв беше животът. Но това, което можеше да направи бе да го обгърне с лъчите си, които не топлеха, но даваха светлина. Светлина и надежда. Надеждата на едно куче да намери обичния си стопанин. Всяка вечер то лежеше пред опустялата къща и го чакаше да се върне. Целия си кучешки живот Гривяк бе посветил на стопанина си. Заспивайки, в съня си той си спомняше местата където бяха ходили заедно, безбройните ловни излети, където бяха най-добрите. Дивечът, който гонеха из горите, и после сладката филия хляб, която стопанинът му даваше след приключването на лова. Най-сладкият хляб на света-подаден от ръката на този, когото боготвореше, този,за когото би дал живота си дори. Сънуваше тихите вечери, в които бяха само те двамата-човек и куче. И така вечер, след вечер, със спомени и надежда, Гривяк пазеше опустялата къщичка и чакаше стопанина.
А когато луната отстъпеше място на слънцето, отиваше при приятеля на стопанина, който го хранеше и водеше на лов. Гривяк обичаше тези ловни дни. Тогава тичаше из гората,душеше въздуха и търсеше неговият си стопанин. Гонеше и дивеч, защото беше най-добрият гонач. Нищо, че не беше ловно куче. Беше се учил от най-добрият. И тази сутрин, когато луната отстъпи място на слънцето, той стана, протегна се, погледна с тъжни очи към опустялата къщичка, в която и тази нощ той не се прибра и тръгна към къщата на приятеля на стопанина. Там имаше още две кучета. И двете бяха ловни. Мъжкото се казваше Мечо. Преди две години именно той намери и вдигна от леговището си една мечка. Не се уплаши, а я подгони към пусията на един ловец, който незнайно защо не я стреля. Но тогава не беше сам. Сила му даваше неговата другарка-кучката Лиска. Тя бе винаги до него. Живееха заедно в двора на приятеля на стопанина. Гривяк се разбираше добре с тези кучета. А те сякаш разбираха неговата тъга, го приемаха в двора си и деляха храната си с него. Лиска беше трудна, щеше да даде поколение на Мечо. Тази сутрин обаче, тя не изглеждаше добре. Беше яла кокали и явно някой остър кокал й беше срязал стомаха. Гривяк видя кръвта по муцуната и усети, че нещо не е наред. Беше угрижен и Мечо. Той ближеше кръвта от муцуната й сякаш й казваше: Не бой се, аз съм до теб. Така правеше и преди две години, когато Лиска видя, че стопанинът им отиваше на някъде с колата, а тя много искаше да я вземе и нея със себе си, че тичаше и лаеше след него. Но той не я чуваше или не искаше да я вземе. Ала и тя не се предаваше лесно-тичаше след него и лаеше, без да се усети, че беше излязла на главния път. И тогава дойде ударът. Една кола я удари, Лиска падна на средата на шосето и нямаше сили нито да стане, нито да излае. Но точно тогава, нейният скъп приятел Мечо я видя, изтича до нея обкрачи я цялата, за да я предпази и започна яростно да лае срещу идващите коли, сякаш им викаше-пазете моята любима, не я наранявайте повече. Хората по улицата останаха потресени от поведението на Мечо, обадиха се на стопанина им и той се върна. Картината, която видя на пътя го трогна. Качи Лиска и Мечо, който не искаше да се отделя от нея, и я закара на доктор. Ударът не беше силен, шофъорът се беше опитал да спре и така любимата на Мечо оцеля. Оправи се и не след дълго пак тичаха из гората на лов. А днес лежеше на двора и гледаше тъжно. Гривяк усещаше, че няма да я бъде, усещаше и Мечо. Тази сутрин нямаше и храна-сигурен знак, че днес ще има лов.
Не след дълго вратата на къщата се отвори и стопанинът излезе в ловно облекло и пушка. Гривяк усети барута и за кой ли път малкото кучешко сърце трепна-дали днес ще го намери? Много дни той тичаше из гората с надеждата да открие онзи най-обичан от него човек-неговия стопанин.
Размаха радостно опашка-отиваха на лов. Без да чака покана се качи в колата, с която ги возеха-него, Мечо и Лиска. Но този път Лиска нямаше да дойде. Мечо тръгна да се качва след Гривяк, но преди това се обърна и погледна своята другарка, която щеше да му роди малки кученца, и която беше много болна. Когато погледите им се срещнаха се гледаха дълго време-с копнеж, желание и отчаяние. Стопанинът му го извика и той тръгна като остави Лиска сама-днес не можеше да й помогне. Отидоха на сборния пункт, а от там в гората. На първата гонка не намериха пресни дири на никакво животно. Ловци и кучета се качиха по колите и отидоха да ловуват в друг район..
Този район, в който щяха да ловуват граничеше с ловното стопанство. Гривяк знаеше, че не трябва да влиза и да гони дивеч там. Стопанинът винаги се караше, ако се случи гонейки дивеч да влезе. Започна гонката. Гривяк и Мечо тичаха заедно. По едно време надушиха прясна следа. Това беше сърна. Лаейки, обаждаха на ловците, че са открили дивеч. И наистина след минути само те видяха две сърни, които щом ги видяха с Мечо побягнаха. Но и те ги подгониха, тичаха и лаеха пискливо, минаха покрай две пусий, на които имаше ловци, но ловците не стреляха. Гонитбата продължаваше, сърните намериха малък процеп между оградата на стопанството и влязоха вътре. Гривяк застана за миг, сякаш чуваше гласа на стопанина си да не влиза там, но Мечо вече беше минал през отвора и продължаваше да гони сърните, и Гривяк смело премина -не можеше да остави Мечо сам в тази забранена зона. Настигайки Мечо, Гривяк видя охраната и пушките. Чу се гръм и Мечо падна. Гривяк се спря и докато го гледаше как застива неподвижно, усети остра болка в гърдите си. И настана тишина.. По някое време усети, че нищо не го боли, че някак си му е леко-нямаше онази тъга и празнота, която толкова дълго време носеше. Какво ли беше станало? Чу, че някой го извика по име. Сърцето му се изпълни с радост. Никога, никога не би сбъркал този глас. Изправи се с лекота и погледна на там, от където беше дошъл този тъй омаен и любим глас. Тогава го видя-него-неговия си стопанин, когото толкова много обичаше. Той идваше към него, викаше го по име, усмихваше му се. Гривяк видя, че гората е станала много красива, птичките пееха по-сладко, тревата беше по-зелена. Преди да се затича към него, той го погледна с цялата голяма обич, която можеше да побере в кучешкото си сърце, сякаш му казваше: Намерих те.... най-сетне те намерих!
А долу, в селцето, Лиска събираше последни сили и раждаше...
Автор: Соня Андонова
Сподели
Лунен 
Времето
Картички
