Гласът на ловеца

Ловувайте със сърцето си!

Два дни обмислях, дали да дам гласност на този случай, но болката и скръбта са непреодолими, за това се реших да споделя с Вас и с надежда за промяна. Селото ни се гордее с ловната дружинка, която е с над 100 годишна история, доказала се във времето със своите истински ловци и ненадминати трофеи. Адмирации към всички тях! Но не мога да кажа същото за другия тип ловец, т. нар. Мръвчар...

още

Начало » Интервю на... » Всичко, което правя, е подчинено на главната ми движеща сила - Да откривам всеки ден красивото, доброто...

Всичко, което правя, е подчинено на главната ми движеща сила - Да откривам всеки ден красивото, доброто...

vater Публикувана от vater | 30.05.2013
0 коментара | публикувай коментар
Принтирай Изпрати на приятел

Всичко, което правя, е подчинено на главната ми движеща сила - Да откривам всеки ден красивото, доброто...

Как „Чудото с българина” кореспондира със смисъла на 24 май?

Непосредствено. Писменост, книжовност, култура, литература – логиката е ясна. За съжаление деградацията на обществото ни нанесе чудовищно тежки удари преди всичко върху българската култура и българската литература, подменяйки ги със сурогати. Националният нихилизъм, който активно се пропагандира вече повече от век в България под различни идеологически маски – през последните 60 години той удобно от пролетарски интернационализъм се превърна в глобализация и общокултурни ценности – сега се декларира като “цивилизационен избор”. Преведено на прост език това означава заличаване на националния принос в културната съкровищница на света. Не просто е опасно – фатално е. Доминирането на англоезичната култура в съвременния свят не е нормално. Глобализацията означава единодействие, сътрудничество, уважение, зачитане на достойнството на всеки друг, различен от теб – както за хората, така и за културите. България е имала какво да даде, давала е и ще дава на световната културна съкровищница изключителни неща. Но българите често забравят, че идеята за европейска интеграция и идеята за нашата равнопоставеност е формулирана по един безспорен и блестящ начин от светите братя Кирил и Методий в беседата им срещу триезичната ерес. Още тогава, с тезата, че всеки има право да слави Бога на собствения си език, те правят онзи пробив в духовната култура на човечеството, на който е резултат целият съвременен свят – нещо, което не бива да се забравя. Независимо от отношението, по-често негативно, към славянството и славянската култура, макар че едва ли някой е толкова лекомислен, че да постави под съмнение приноса, например на руската, украинската, или на полската, или на българската култура, в световната съкровищница, ще трябва да се признае, че именно българският език, като богослужебен език, и българското християнство, разбира се – резултат от византийското влияние, е стигнало до Северния ледовит океан. Една необозримо голяма част от Европа е цивилизована, приела християнската култура за своя, чрез българите. Ние не правим почти нищо, за да възпитаваме младите хора в уважение, в почит и осъзнаване на собственото им достойство.

Та моята книга “Чудото с българина” е скромният ми принос в осъзнаването на това достойнство.

Критиката се отнесе много ласкаво към последната Ви книга. Успяхте ли да се зарадвате истински на отзивите?

Критиката? Тя подмина книгата ми, почти както и другите ми книги, с пълно мълчание. За мен това означава, че или критиците ни, доколкото все още ги има, са загубили своята сетивност към подобни явления, или че от слугуване на конюнктурни интереси и котерийни борби са заличили способността си да прилагат честни критерии при оценката на литературните факти. Благодаря на онези колеги и приятели писатели и журналисти, които казаха добри думи за мен и за “Чудото с българина”, точно защото се броят на пръсти – Гриша Трифонов и Дилян Тодоров, Янко Станоев и Васко Жеков, Иван Есенски и Мюмюн Тахир, покойният Янко Димов, Владимир Янев, Валери Запрянов и Борис Данков, Тодор Коруев и Виолета Христова, Ирена Панкева и неколцина други. Куриозно е, но вече година след излизането и във вестника на Съюза на българските писатели “Словото днес” няма и дума за нея…

Четвърто поколение ловец сте. Познавали сте най-известните ни писатели-ловци. Кой е най-яркият Ви спомен от ловуването с тях?

Спомени много, случки също. Най-ярък спомен и най-дълбоко удовлетворение са спомените от първите ми излети с пушка редом с прадядо, дядо и баща ми. Вече като журналист през 70-те имах възможност да ловувам епизодично с Емилиян Станев, Йордан Радичков, Мирон Иванов, Марко Семов и др. Но най-често – с моите непрежалими приятели Дончо Цончев и Георги Черкелов. Чери живееше в моето село Ъглен, Ловешко, обожаваше лова на фазани, и имаше една прекрасна белгийска пушка 16-ти калибър. Но не пушките и фазаните, не въдиците и кефалите бяха главното в тези прекрасни срещи сред природата, а възможността да общувам пълноценно с такива изключително богати личности, да сверя житейските си ориентири с тях, особено като младеж. А случки – колкото щеш. С една такава за един лов на зайци в с. Красен, Русенско, започва и следващата ми книга – “Фараонът на лисиците”, която ще излезе до месец. С друга започва пък книгата ми “Единаци”, която получи наградата на Съюза на българските писатели за 2010 г., и аз се изкушавам да я цитирам тук.

Тогава работех в Агенция по печата „Новости” и по инициатива на Йордан Радичков моя шеф Николай Никитушкин и аз бяхме поканени на лов в едно село близо до Берковица, чието име за съжаление не помня. Помня обаче пълната луна, огъня близо до една плевня извън селото, в жаравата на който домакините заровиха подницата с питата и сложиха скарата, помня и лицата на Емилиян Станев и Йордан Радичков в отблясъците на пламъците, поуспокоени вече от прекрасната вечеря и вяло поддържащи вечния си спор за това кой е по-голям ловец от двамата. Тогава от тъмницата край нас изникна дрипава фигура с черно лъскаво лице, стар циганин с бели зъби, светнали в усмивка:

- Ей, хора, дайте една пушка и малко джепане, да гръмна тая луна да се не блещи, че не дава на циганчетата да спят, все гледат що шаваме с майка им под чергата…

Засмяхме се, сглобихме едно чифте и му го дадохме с един патрондаш изостанали от пъдпъдъчия лов патрони…

Така ще запомня тази далечна вече нощ – тъмния силует на порутената плевня, пред която заметнати с черджета са се скупчили циганчетата, ние около огъня, кой с цигара, кой с манерка с вино в ръка, а на двайсетина метра от нас циганина, вирнал пушката към луната пълни небето с пъдпъдъчи съчми…

Та като видя сега сипаничавото сигурно от изстрелите лице на месеца, все за тогава се сещам, и си спомням фразата, която Емилиян Станев каза, взрян в циганина:

- Няма по-велик писател от живота…

Когато заминахте като спец. кореспондент на в. „Работническо дело” за Чернобил, знаехте ли действителните размери на трагедията и какви биха могли да бъдат последствията за Вас?

В зоната на Чернобил влязохме с кореспондента на българското радио Любен Антонов на 20 май – т.е. три седмици след взрива. Колегите от киевската телевизия ни разказаха каквото знаеха за трагедията, така че бяхме наясно с радиационната опасност, но неустоимо беше изкушението да сме първите чуждестранни журналисти там. После, когато видяхме мъртвия Припят, Гудзевати, Гавронщина, други села, когато се срещнахме с момчетата – милиционери, пожарникари и военни, които умираха в болницата в Макаров, ни стана истински страшно. Но продължихме да диктуваме информациите си. В българската преса излизаха откъслечни съобщения от тях, но агенции като ЮПИ и Ройтерс публикуваха пълния такст. Когато се върнахме, държавата се погрижи за нас – осигури ни контролни прегледи всеки месец, а и по-често, постави ни на специална диета, която, както си спомням, включваше заешко месо и задължително – каберне-совиньон от района на Бяла, Русенско. Имаше последици, но за здравословни проблеми не ми се говори. Любен Антонов доживя достойно живота си като един от най-активните и уважавани журналисти на Българското национално радио, аз съм още жив – това е достатъчно.

Какво всъщност се разиграваше тогава в Чернобил?

Трагедия. Резултат от човешка грешка, от човешка небрежност. Убеден съм, че всичко това бе неминуем резултат от деградацията на цялата политическа и икономическа система на Съветския съюз по това време. Но пропагандното преувеличаване на резултатите от взрива в Чернобил за България е нелепо – през 50-те години бяха извършени хиляди ядрени опити – американски, съветски, френски, какви ли не, във всички части на света, главно надземни, и сумарният резултат от тяхното въздействие е неизмеримо по-голям от този на Чернобил.

За или против атомната енергия е Йото Пацов?

За. Особено що се отнася до Белене. За съжаление лакомата политическа клика на България се ръководи само от котерийни и меркантилни интереси, и така проваля бъдещето на страната.

Пътешествията Ви из Индия изглеждат като готов сюжет за атрактивно ТВ предаване или за приключенска книга. Каква човешка потребност Ви отведе в тази страна и с какво Индия Ви промени?

Не са толкова много местата по планетата, на които човек може да се преклони пред древните извори на човешкия свят. Индия обаче изобилства с такива места. При това аз отидох по конкретен повод – Маха Кхумба Мела, най внушителния религиозен събор в историята на човечеството, както се оказа. Той се провежда на всеки 12 години, но особено важни са съборите, които се правят всяка юпитерианска година, т.е. на всеки 144 земни. Точно на такава дата аз се озовах в Индия и на събора на Сангам – сливането на свещените Ганг, Джамна и небесната Сарасвати. Там се оказахме по оценката на световните информационни агенции 96 милиона души – никое събитие в човешката история не е събирало толкова много хора на една място. И при това сред тази огромна човешка маса цареше спокойствие, уважение, зачитане, доброта и взаимопомощ, независимо кой кои божества зачиташе и каква бе неговата религия. След събора с един приятел обиколихме целия субконтинет по брега, бяхме на стотици места, срещахме слънцето в Каня Кумари – Брега на девствената богиня, което е най-южната точка на Индия и откъдето до ледовете на Антарктика е само океан. Бях на стотици свещени места, срещнах се с неизброимо множество хора, гладувах, спах по гиризи и под мостове, в храмове и в колиби, но с една раница и със 110 долара, които не ми стигнаха и за една седмица, видях толкова много, че без колебание бих повторил това пътуване пак. Индия ме промени с това, че ми помогна да видя т. нар. технологична цивилизация на Запада от нова гледна точка, и се оказа, че тя е заслонила истинската история на човечеството, истинската му култура, дълбоката нравственост, съграждана от религиите за хиляди години, органичният морал и естествените добродетели на хората. Разбрах, че от висотата на хилядолетния си опит Азия и конкретно Индия гледат заслужено на нас като на периферия на човечеството, където хората се стремят да стигнат вечното си бъдеще по задънена улица. И потвърдих нещо, в което всъщност никога не съм се съмнявал – че камъкът си тежи на мястото, и че Господ е имал нещо предвид, когато ни е дарил с възможността да обитаваме най-прелесното кътче от планетата – България.

Първото Ви стихотворение е написано в Тирана. Тогава сте едва 13-годишен. С какво Ви обогати юношеството в Албания?

Беше прекрасно – бистрото море с кедровите гори покрай безконечните плажове, необичайните срещи с местните българи с техния странен древен език, ловенето на змиорки в река Мати, обиколките из българските крепости, строени по времето на цар Самуил по тези места, нацъфтялите олеандри, мимози, опунции и нарове… Там от четене научих руски, и това ми даде възможност да прогледна в света на литературата – Достоевски и Тургенев, Шевченко и Херцен, Лермонтов и Пушкин, Стендал и Доде, Драйзър и Джек Лондон, Ремарк и Бабел, и мнозина други. Това беше времето, в което нямаше телевизия и интернет, и книгите бяха единствена възможност да се надзърне в света. Беше бедно, красиво и чисто – както в Албания, така и в България в началото на 60-те. Видях страната и в началото на 90-те – мизерия и простотия, гарнирани с чудовищната мегаломанска милитаристична параноя на бункерите. Обичам тази страна.

Познаваме ли се добре едни други, ние, балканците?

Познаваме се отдавна, и май единственото, което не сме научили, е как да си прощаваме един на друг, как заедно да строим бъдещето, а не как като песове на бунище да ровим в миналото и като изкуфяли бабички да трупаме злоба и ненавист.

Занимавате се и с фотография. Какво се стреми да улови обективът на Йото Пацов?

Всичко, което правя, е подчинено на главната ми движеща сила – да откривам всеки ден красивото, доброто, вечното у хората и в света въобще. Фотографията е един от начините да правя това. Любимите ми сюжети са в природата на България и често съжалявам, че един човешки живот не е достатъчен, за да надникна навсякъде.

Известно е, че в момента пишете своебразно продължение на „Чудото с българина”. Кога да очакваме следващата Ви книга?

Следващата ми книга е вече на път, и това е сборникът къси разкази “Фараонът на лисиците”. Какво ще последва още не знам, работя по няколко ръкописа. Правя и сборник с исторически новели наистина, но това е бавна работа. Така че се моля за здраве и дни – да свърша поне част от това, което съм намислил.

Интервю на Димитрина Равалиева с писателя Йото Пацов
Източник: kulturbench.com

Абонамент за бюлетин